Obshtina Varna
12°
ясно небе
Влажност: 81%
Седмицата: …и малко сирене за цвят
Facebook Google Twitter LinkedIn Reddit

24_%d1%81%d0%b8%d1%80%d0%b5%d0%bd%d0%b5

Една предизборна кампания започна, друга свърши, странното беше, че у нас вълненията около поста в ООН предизвикаха повече скандали, отколкото президентската надпревара. И май видяхме

еволюцията на калинките в кристалинки.

Във Варна ветроходите от „Тол шипс“ дойдоха на Морска гара, докато в града политици правиха вятър на електората. Цъфнаха и герберите – падна голямата тайна кой е кандидатът на Борисов, чрез когото командването на „Дондуков” 2 ще е по-лесно и тихо. Тръгна и агитацията да гласуваме (макар че вече е задължително). Дали нарочно, или поради естествен наивитет на изработващите, но в телевизионния клип веднага след нарисуваната длан се появява

и кръгче с надпис „18+“,

което (особено при изключен звук) създава много неправилни очаквания у зрителя. Макар че истинските спорове ще са около друга фигура – квадратчето “Не гласувам за никого”. То е новината на тези избори (като компенсация на другата – задължителното гласуване). От ЦИК (малко мъгляво) обясняват, че този вот  ще се брои за действителен, но по отделна нова точка – чл. 333, ал. 1, т. 7. от Избирателния закон. И уточняват, че “избрана е кандидатската двойка, получила повече от половината действителни гласове с изключение на тези

по чл. 333, ал. 1, т. 7“.

Което обаче според други юристи противоречи на Конституцията, където е указано, че важат всички действителни бюлетини, и широко отваря вратите за обжалване на резултатите. Преди обаче да се гмурне в политическата есен и студеното време, Варна имаше своя голям празник на платната. Екипажите от големи и малки ветроходи показаха как се прави купон по моряшки, гостите видяха защо за дървените кораби още трябват железни мъже и макар че вятърът забави най-красивото зрелище – парада на ветрилата, накрая видяхме и това, заради което публиката

никога няма да се измори от „Тол шипс”. 

А и с подобна картина вече изтърканото определение за провинция отново добива смисъл. Не се отрази особено добре силният вятър на фонтана, който се разшири и по паветата. А някои варненци си спомниха, че при откриването имаше обещания за система, която да контролира водата в зависимост от вятъра, за да не добива центърът такъв… провинциален вид. Макар че националната статистика нанесе такъв удар по самочувствието ни тази седмица, че

и най-красивият фонтан не може да помогне.

По данни на НСИ през миналата година повече от половината живеещи във Варненска област са били заплашени от бедност, а почти 48 процента живеят в тежки материални лишения (като са се увеличили спрямо предната година). Така регионът ни се оказа изключение от правилото, че край морето се живее по-богато. И може би обяснява защо точно от Варна синдикалистите напомниха за предложенията си как да се оправят нещата. Според лидера на КНСБ Пламен Димитров

с 10-15 процента могат да се вдигнат заплатите

на 200 хиляди българи, ако в реалния сектор се приложи правилото да се плаща според категорията на персонала. Разбира се, изпълнението зависи от шефовете в реалния сектор, а синдикатите у нас трудно могат да направят друго, освен да предложат (на което секторът обикновено казва „не”). Има и добри примери, разбира се, и тази седмица един беше варненски. При гостуването на 700 френски гости, свикнали с обслужване на ниво „Мишлен”, за тях готвиха и сервираха колежани от професионалните училища във Варна, като идеята беше на местния туристически бизнес. На национално ниво за бизнеса тези дни

темата бяха слетите почивни дни,

а искането – тази практика да се забрани, защото при „отработването” всички си почиват след почивните дни. Печалба имат само в туризма, транспорта и търговията, но те са десет процента от икономиката, недоволстват останалите. Варненският предприемач Пламен Андреев пък напомни, че работата на правителството е да обяви националните празници за почивни дни, а всички следващи решения би трябвало да вземат работодателите. Друга, далеч по-сериозна тема, обаче продължава да убягва от вниманието на бизнеса –

търговското споразумение с Канада,

което трябва да се подпише този месец (и което до голяма степен обезсмисля протеста срещу ТПТИ – защото Канада вече го е подписала и много от клаузите стават валидни и за партньорите й). Може би затова при „канадската” новина на седмицата вниманието беше фокусирано другаде – върху обещанието на Трюдо от първи май догодина да започне поетапното премахване на визи за българи. Но търговското споразумение ще го подпишем сега. Мълчание имаше през седмицата и по други външнополитически теми, които се оказаха

далеч от пъпа на властта.

Нямаше българска реакция след руския ултиматум към Съединените щати да се изтеглят от Балканите и Балтика. Мимоходом минаха резултатите от изборите в Босна и Херцеговина, където спечелиха националистически партии, за които тъпкането на барут в балканското буре е просто начин да ускорят изпълнението на сепаратистките си планове. В Германия нетърпимостта към мигрантите достигна размери, които няма как да не бъдат оповестени, но у нас продължаваме да се фокусираме върху 160-те милиона евро, които евросъюзът ни дава. И част от които ще се използват за временно разселване на мигранти у нас. Така широко рекламираното постижение на Борисов май се оказва

поредният „Голям шлем” в българската политика –

ангажиментите към влезлите у нас са сериозни, включително и финансови. Вероятно така и трябва, ако искаме да се наричаме цивилизовани. Проблемът е, че други – напълно цивилизовани въпроси: откъде в действителност идват мигрантите, доколко са склонни да уважават европейските правила и кога ще започнат да работят, за да се издържат, изведнъж се превърнаха в политическа некоректност. Бавенето на ясните отговори вече

доведе до един протестен поход

из столицата в края на работната седмица и е трудно всички участници в него да минат под общия знаменател на лумпенизирани патриотари. На подобни въпроси ще трябва да отговарят и кандидатите за „Дондуков” 2. Списъкът започна с 23 двойки, проверките на подписите дисквалифицираха двама, но и така имаме рекорд – на предните избори кандидатите бяха 18. „Изгорелите” са пънк-политикът Светльо Витков и условно осъденият за педофилия Владимир Кузов, но и без тях някои от тазгодишните офертите напомнят Италия през 2013-та. Тогава въпреки (или заради) сериозната криза, депутатите номинираха за президент покойния Мусолини, няколко красавици от списанията, футболисти, един измислен литературен персонаж и

Роко Сифреди. Което е по-добре от Митьо Пищова,

а ако добавим и Радо Шишарката – направо е идеално. Веднага след тегленето на жребия започна и врачуването по номера, макар че след промените в Изборния кодекс ще е още по-вярно правилото, че е важно само кой брои. Подгряването започна още преди началото на кампанията. От Варна Меглена Кунева обяви като лидер на Движение „България на гражданите”, че влизат „абсолютно спокойни” в борбата и натовари кандидатите на реформаторите Трайчо Трайков и генерал Съби Събев с

всички „правилни неща”, свършени досега

от нея в образованието. По същото време партията на европейските социалисти и БСП обучаваха край Варна актива си как да спечелят изборите. Кандидатската двойка генерал Румен Радев и Илияна Йотова, разбира се, също бяха тук (и Корнелия Нинова не сбърка името на нито един от двамата). Самият Радев обаче показа, че все още трудно балансира между експертното и политическото, когато електоратът го въвлече в дискусия за любимия на конспираторите кемтрейлс. Но пък единствен досега се обяви срещу търговските споразумения с американските корпорации. От ГЕРБ също

обявиха голямата тайна – Цецка Цачева.

При обясненията на Бойко Борисов остана усещането, че другите спрягани са необходими, докато председателката на парламента спокойно може да бъде пратена на сянка (като на никого от участниците, а и на зрителите, не му мина през ума, че всъщност Цачева е началник на Борисов според държавната йерархия). Кандидатът за вицепрезидент е вицеадмирал Пламен Манушев. И ако при представянето на „майката на нацията” Борисов нямаше проблеми, то

вицето първо беше Милушев,

след няколко дни стана контраадмирал, а по едно време беше и учредител на ГЕРБ по времето, когато се е очаквало да е деполитизиран. Забавянето (извън доказването на очевидното – че електоратът е готов да преглътне всичко) трябваше да ограничи отрицателните реакции, но то просто ги концентрира. Измъкването беше не по-малко непохватно – чак до циничното и лъжливо послание към по-младите, че „едно време” всички са били в БКП. Междувременно кандидатката Цачева успя да

затъмни всички фолк диви,

излагали се по телевизионните формати, като обясни, че отношението й към Русия е същото „както е отношението ми към всички световни столици”, но най-важни ѝбили „европейските столици – Брюксел, като държава-членка на Европейския съюз и НАТО”. Затова бяха взети и други мерки – премиерът заплаши с оставка, ако партията не победи на първия тур. Всъщност заплахата е повече за профилактично постягане на партийните редици. Макар че не може да няма и една щипка страх – все пак майката на нацията досега беше „майка“ на институцията с

перманентно нисък и постоянно падащ рейтинг,

а и станалото в ООН трудно може да се нарече по друг начин освен „издънка”. Не защото някой е очаквал победа в гласуването (независимо от кандидатурата), а защото заедно със състезанието загубихме и достойнство. Тази седмица след българската интерлюдия в ООН, озаглавена „Не на комунистите”, изненадващо бързо беше взето решение кой ще ръководи организацията – бившият председател на Социалистическия интернационал. Преди това обаче новата българска кандидатка Кристалина Георгиева успя да покаже, че

не е много наясно с изискванията

към подобен пост – и като език, и като жестове, и като неяснота в изказа до степен да се тълкува превратно казаното от нея. На финала се оказа, че „слабата” Бокова е по петите на фаворита Гутериш, а „силната” Георгиева е останала предпоследна. Проблемът на Кристалина Георгиева е повече личен – или е по-глупава, отколкото изглежда, смятайки, че може да спечели, или е много по-лишена от самоуважение, отколкото изглежда, приемайки ролята на жива торпила заради чужди интереси. Проблемът на тези, които я номинираха обаче е наш – защото тя беше представена като по-доброто лице на България и който я номинира, или също беше по-глупав, отколкото изглежда,

или изпълни чужд план.

Прогнозите, че външополитическият резил ще се отрази на изборите у нас обаче са пресилени – електоратът на ГЕРБ предпочита да знае за ООН толкова, колкото му казва Борисов. Междувременно ГЕРБ изгуби и частичните избори за общински съвет в Балчик тази неделя, след като резултатите от миналата есен бяха касирани. Покрай политическите драми тази седмица се промъкна и една финансова – че данъците се опитват

да задминат смъртта по степен на неизбежност.

Министерството на финансите обяви плановете си да задължи наследниците да подават данъчна декларация от името на починалия си близък, макар че може да нямат никаква представа какво е получил (и похарчил) приживе покойният. После ресорният министър Горанов вметна, че задължението нямало да е безусловно, но за отпадане и дума не стана. Както го описа Менда Стоянова – който е починал като „физическо лице”, се е възползвал от „една законова дупка” и депутатите не смятат за срамно да задължат

близките на покойния да я запълнят.

Опитът поражда обаче няколко основни въпроса – не е ли изцяло работа на  администрацията да си събира на данъците (по възможност не postmortem); ако ние дължим данъци за покойните си роднини, то държавата не ни ли дължи от техните пенсии и осигуровки; и не на последно място – ако посмъртните данъци са мюрето, какво ли всъщност ни чака в новите законодателни промени около данъците? Законодателни бъркотии се оформят и във Варна. След като на алея

в Морската градина кола блъсна колоездач,

на мястото на катастрофата се оформиха две мнения – че там няма забрана за коли, но пък има стара наредба на Община Варна, че автомобили не могат да влизат в този район. Яснота скоро едва ли ще има, защото залогът е много по-голям от безопасността на пешеходци и колоездачи. В мъглите на бъдещето все още се крие и интеграцията на варненския градски транспорт. В Пловдив, оказа се, също си имат такива проблеми. В малкото моменти, в които устройствата за чекиране работят, пловдивчани получават предложение

„оближете картата“ –

мястото не стигнало за първата буква. Но пък във Варна ситуацията още е на фаза… вентилиране. По други градски теми има по-оптимистично развитие. Холандският екип демонстрира завиден ентусиазъм в работата си по новата градска библиотека, Центърът по хидро- и ареодинамика предложи проект за възстановяване на рибарското мостче, а на Карантината имат шанс да модернизират рибарското пристанище, след като общината получи четири държавни имота там. А из града има нови седем скулптури – подарък от авторите на международния фестивал Сontempo. Те (както и предишните) красят различни части на Варна,

допълвайки вида ѝна истински град,

а не просто на населено място. Дали ще ги забелязваме и дали ще ни карат да мислим малко повече като граждани, а не като обитатели на едно и също място? Ние избираме. Главен герой в новините тази седмица беше и един варненски сандвич с лютеница и следи от сирене. Технологията на попадането му на гребена на новинарския поток беше показателна за това как си решаваме проблемите.

Филията беше хвърлена в социалните мрежи

с вопъла „вижте с какво хранят децата ни“, веднага придружена с агресивен призив „медиите да си свършат работата“. И докато медиите си я вършеха, стана ясно, че гневните от филиите не са питали никого защо изглеждат просто като изцапани, преди да се оплачат „в интернет”. А отговорна се оказа държавата, делегирала на някаква комисия правото да определи  рецептите за детските закуски. Та сиренето в количество от 2.4 грама (два грама и четири десети) е съвсем законно и дори задължително по норматив (който определя по 72 лева годишен разход за закуски в училище). Професор Стефка Петрова, главен редактор на рецептурника, от където е взет и сандвичът,

обяснява присъствието на люспата

сирене с естетика: „Сиренето в тази рецепта е за красота, сложено е за цвят, за да не им е еднообразно на децата“. Май и с някои уж безапелационни житейски и политически ценности взе да става така – слагат ни ги между филийките колкото за цвят.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *