Varna
20°
разкъсана облачност
Влажност: 72%
Вятър: 7m/s E
Да обичаш дивото – Монголия
Facebook Google Twitter LinkedIn Reddit

След седмица е варненската премиера на книгата

Предлагаме ви откъс от книгата “Да обичаш дивото. Монголия” – дебютния пътепис на Петя В. Димитрова, в който тя разказва за 8000-километровото си пътешествие заедно с още трима българи от Москва през Байкал и Улан Батор до пустинята Гоби. Представянето на книгата във Варна е на 25 януари 2018 г. от 18 ч. в книжарница “Сиела” във Фестивалния комплекс. Там авторката ще  сподели не само какво е да се озовеш сред пустошта на другия край на света, а и как човек се вдъхновява да стигне дотам, да си води дневник и да следи не само какво се случва край него, но и вътре в самия него.

Петя може да е завършила „Книгоиздаване“ и да работи като редактор в издателство, но по душа е пътешественик, на когото му е невъзможно да остане прикован задълго на едно място. От година насам едновременно с книгоиздателските си проекти дерзае неуморно и в полето на етнологията по линия на магистратурата „Етнология и културна антропология“. Пътува постоянно из села и паланки. Събира истории и информация за места, интересува се как живеят хората извън градовете и споделя впечатленията си във фейсбук страницата „Да обичаш дивото“. Поне веднъж годишно „се експедира към някоя зачукана държава“. Привличат я необичайните дестинации и е приключенствала из Индонезия, Армения, Русия и Албания. Просто е страстно влюбена в дивото, в живота, лишен от изкуственост, в природата и спокойствието.

09-3-lageryt krai Bayanzag

Баянзаг е монголското име на червеникавите разкривени скални образувания на 18 км от Бълган, сред които от 1920 г. до ден-днешен учените продължават да откриват останки от динозаври. В туристическите брошури местността по-често се назовава Горящите скали, но това се дължи изцяло на външния облик и няма нищо общо с превода.

Баянзаг означава буквално „много саксаули“ (растение от род Щирови с научно име Haloxylon, бел.ред.) и е в пряка връзка с наличието на цели гори от такива растения. Точно тук екипът от палеонтолози начело с Рой Чапман Андрюс открива първите перфектно запазени динозавърски яйца. Фосилите в района са основно на протоцератопси – редшественици на трицератопсите, и на велосирапторите, станали известни благодарение на „Джурасик парк“.

05-1pyrvo spirane v pustoshta

Брошурите съобщават още, че мястото е най-живописно по залез слънце, когато скалите сякаш наистина се запалват. Ние обаче се озоваваме там няколко часа преди посоченото време и колкото повече се доближаваме до края на късата ни ветровита разходка, толкова повече се отплесваме в разговори по темата: „Как пък не ни се падна да открием поне едно динозавърско яйце“. Насочваме се обратно към уазката, вечното ни спасение от дразнещия вятър. Все още не знаем, че тъкмо защото бързо сме си тръгнали от Горящите скали и не сме ги обходили внимателно, ще се натъкнем на гледка, любопитна почти колкото динозавърско яйце.

– Я! Микра! – Ру посочва невярващо към син нисан, край който се навъртат мъж и жена, очевидни туристи. Забързвам крачка, стигам нисана, който е паркиран успоредно на нашия всъдеход, нахално близо до ръба на скалата. Забравям всякакви общоприети елементарни любезности от рода на „Здравейте“ и изразявам възхитата си:

– Хора, как успяхте да докарате тази кола дотук?!

Устните на светлоликия мъж с европеидни черти се разтеглят в искрена широка усмивка – знае си, че ще ме разстреля с отговора си.

– Даа, идваме чак от Лондон!

Не стои неподвижно, а се разхожда край колата си и яркозеленото му спортно яке в тон с връзките на обувките леко се издува от вятъра. Нахлупил е шапка и качулка, за разлика от своята спътница, чиито кичури все по-напористо се измъкват от вързаната опашка. Когато чува откъде сме, пуска правилната реплика, при това съдържаща българско название: „Рилски манастир е страхотен!“. Оказва се, че след Западна Европа двамата поели на балканско пътешествие и така стигнали до Турция и Грузия, после през Казахстан и Русия, та чак до Монголия. Най-безгрижно споделят, че крайната им цел е… Нова Зеландия. Придвижват се съвсем сами, без гидове и шофьори, поради което ни изглеждат крайно запознати с маршрутите. От многото разпитване на местни и постоянното объркване на пътищата даже са се научили да произнасят имената с характерните „кх“-кания и бърз изговор. Решават да се информират дали ще минем, или вече сме минавали през „Еди-къде-си“ и „Другаде-някъде си“ (не само не запомням наименованията, но дори не ги чувам добре), но долавят изпълнените ни с неразбиране погледи и спират по средата на въпроса си. Най-много ми допада, че всъщност не звучат като всезнайковци – поредните страхотно позитивни граждани на света, с които ме среща монголската земя.

На раздяла ги моля да се подредят за снимка край всъдеходната микра. На предната броня, над номера, се звери грамаден череп на рогато същество. Щракам и решавам да им спестя суеверието, че нищо не бива да се взема просто ей така от пустата земя на Гоби.

14 - Kostenurka ili sanbernar
…….
Около 2010 г. Кристъл и Деймиън изчисляват, че с професиите на фризьорка и IT специалист в Лондон, ще са им нужни пет години, прекарани във върли лишения, за да спестят пари и да си купят къща в британската столица. За разлика от повечето хора, които някъде по трасето се отказват от тази изтощителна игра, двамата стигат до края й като победители – доколкото може да е победител всеки млад човек, съобразявал се безброй месеци със собственото си решение да излиза възможно най-малко и да живее възможно „най-тънко“.

– В Лондон плащахме наем от хиляда паунда месечно за апартамент, който не беше кой знае колко по-голям от тази юрта. Накрая, след като извоювахме възможността да се измъкнем от омагьосания кръг, се запитахме искаме ли наистина къщата и уседналостта, която идва с нея. И отговорът беше отрицателен – разказва накратко Кристъл.

Отвратени от машината, на която сами са позволили да станат жертва, двамата решават да изпаднат в другата крайност и да поемат на пътешествие. От началото си поставят само крайна точка – Нова Зеландия, родината на Деймиън, и нищо друго: нито срокове, нито намерението да поемат каквито и да било работни ангажименти, докато обикалят света. Пакетират всичко, което притежават като обзавеждане, принадлежности и материални спомени, и го дават на склад, за да може да им бъде изпратено някога някъде – каква по-трезва мисъл за бъднините от тази! Естествено, не всичко се побира в кашоните и така в деня на заминаването им се налага да натикат каквото е останало в 16-годишния си нисан, който вече е грижливо модифициран и разтегнат интериорно дотолкова, че да е годен поне за първата част от пътешествието. Накрая сядат в колата и се споглеждат: „Човече, как точно смятаме да спим тук!“. След което, вече по пътя към първата си дестинация – Шотландия, започват да изхвърлят и раздават още и още от вещите си. Кристъл ни съветва:

– Ако човек е харесал от сърце дивата монголска пустош, то със сигурност трябва да се озове и в Шотландия!
Драскам усилено с молива, стремя се да не изпусна нито една от държавите, през които са преминали.

Анг. – Шотл. – Герм. – Швейц. – Австрия – Словения – Хърв. – Босна – Сърбия, 1/2 ден – БГ, 2 дни – Турция – Грузия…

Днес в уазката наддавахме колко ли време им е отнело да стигнат дотук и се споразумяхме за „Малко повече от половин година“. Сега чувам отговора и въобще не ми се вярва:

– Няколко години – без уточнения и без оправдания защо нашата балканска част са я минали почти транзит.

Продължаваме да отмятаме въпросите, които са глождили любопитството ни цял следобед. Как тези двамата успяват да нацелват посоката из монголските пътища? Деймиън споменава известния на всеки пътешественик сайт maps.me и веднага добавя, че „навигацията не сработва“. Това обаче не го дразни особено, защото късметът е изневерил дотолкова, че на нашия познайник са му откраднали и лаптопа, и смартфона. Той пък го приел като знак и преценил, че няма да си купува нови. По този начин оставил на плещите на приятелката си публикуването на постове и качването на снимки из социалните мрежи. Докато Кристъл ми пише никнейма си в Instagram, Деймиън споделя, че хем е с нагласата да пази спомените на лента в главата си, хем мисли някога, когато се установи в Нова Зеландия, да ги излее в блог, хем някак ми завижда, задето съм разтворила дневника си и стенографирам миговете, преди преобладаваща част от тях да изтекат завинаги в бездната, неподвластна на паметта.

Как продължава пътешествието, можете да разберете тук

СНИМКИ: Личен архив на автора

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *