Според една теория, мъжете започвали да се заглеждат по жени като се напият, защото това била естествена защитна реакция на изпадналия в шок организъм, който започвал да търси начин да се клонира и размножи.
Има толкова много други случки от нашето ежедневие, които на пръв поглед приемаме за естествени, а се оказват, че носят своя скрит психологически смисъл.

През последните месеци се писа много за новопостроения лифт до Седемте Рилски езера. Оправдано е безпокойството на еколозите, а така също и на онези, които намират тишина и спокойствие в това райско кътче. В момента, който си поиска качва се на колата и спира до станцията. Купува си бира с кебапчета и сяда на лифта. Е, после има малко изкачване. Но за сметка на това на онези ми ти чудни поляни можеш да удариш една ракия и да изядеш добре овкусените и предварително приготвени пържоли. Правиш малко боклук, но вдигаш високо глава – ще има кой да прибере.
Интерестно, но по едно време, някъде в началото на август, лифтът се развали. Нещо с електрониката не беше както трябва. Било следствие на гръмотевица, попаднала в горната станция. Оправиха го за няколко часа и всичко си тръгна нормално. И все пак символиката тук е натрапчива. Много повече отколкото пиян мъж да се заглежда по чужда жена.
Като цяло обаче лифтът в Рила е една наша мечта, сбъдната по много груб начин. В нашата душевност, без значение дали сме вярващи или не, е заложен блянът за рая. Търсим го било с молитва, било със смирение или просто с една разходка край Седемте Рилски езера. Мога да продължа с примерите, като ви подсетя за цените на апартаментите с изглед към морето, или къщите в Балкана с чист въздух.
Въпросът е как стигаме до този рай. Лесно – с лифт. Купуваш си билет и се качваш. Качват се всички, цялото население. Дори онези, които доскоро хвърляха боклука с кола. Хайде, раят е вече отворен. Да заповядат всички, които имат нужда да оправдаят слабостта и пороците си, защото те вече не са пречка за покоряването на едно приказно място.
Дълбоко, някъде много дълбоко зрее смисълът на тази проява. Раят е винаги трудно постижима цел. Дотам се стига със себеотрицание и вяра, с упоритост и добродетели. Дотам не се стига с лифт.
Всъщност това едва ли има толкова значение. Има хора, които не вярват в рая, а са си присвоили думата за земните неща и се стремят към тях. Защо да няма лифт? Защо да не се качват свободно?
Само дето планината се задъхва. Как точно ли? Попитайте хижаря на старата хижа „Седемте езера”. Според думите му досега такова нещо не е било. Идват, казва той, хора, на които не им е тук мястото. Ядат, пият и оставят боклуци. Правят го защото им е хубаво. И защото са в едно приказно място. А какво може да се прави там, освен онова, което правим край масата по време празници.
Не, не, че не трябва да има такъв лифт. Напротив. Струва ми се обаче, че още не сме го заслужили. Всеки, който наистина иска да види езерата с очите, а не със стомаха си, трябва да пробва да се качи дотам пеш. Поне да пробва, за да усети след това насладата от своята лична победа. Седемте Рилски езера. Те са една Божествена награда за нас, хората.