Свобода или робство

Без цензура

31-10-2009, 20:49

Автор:

МАРИАН ЖЕЛЕВ

Всичко от Автора

Баба ми имаше едно куче, което държеше в двора на много къс синджир. Веднъж в месеца тя го пускаше на улицата – на свобода. То започваше да търчи като нажилено от пчели; препъваше се в изплезения си език – напред-назад, напред-назад, докато не му остане въздух.

После само(!) се прибираше в двора доволно и пребито от тичане на свобода, за да му сложат пак късия синджир.

Сега, когато наближава една кръгла годишнина от нашата т. нар. свобода, си мисля дали и ние доволно сме се натичали. Съмнявам се. Дори имам чувството, че ние и ден не можем да живеем без своето лично робство. Ако не е работата, ще е политиката, ако не е работодателя, ще са цигарите, ако не са пороците – ще робуваме на парите и т. н.
Свободата е кухо понятие. Нищо, че си припомняме често за нея и я употребяваме като рециклирана носна кърпа, в която секнем надеждите си за по-добър живот. Но я се замислете, какво би станало, ако на следващата сутрин ви кажат, че сте напълно свободни – от данъци, от такси, от пороци, от болести и обществени ангажименти. За да не обидя някого, бих прогнозирал своята съдба в тази роля: Ако ми се падне на мен тази пълна свободия, щях да се хиля като ненормален. Но защо като. Аз щях да съм си 24 каратов ненормален. Щях да сядам в локвите и да си правя фишеци от парите, да си гриза ноктите и да карам в насрещното движение само защото това е против робството на правилата. И тогава хората край мен също щяха да ми казват, че съм ненормален.
Излиза, че в робството има нещо нормално. Ние, българите, сме свикнали. Толкова сме нормални в нашето робуване, че бихме изтребили всички истински свободни хора край нас, които се опитват да се надсмиват над битието си. И след като робството е нормално, ние имаме толкова нужда от него, колкото и от въздуха, който дишаме в града. Защо ли? Може би защото робството някак успява да оправдае поне малко лошия късмет, който имаме. Или пък робството вече е станало част от нашето архетипно ДНК.
Свободата – това е възможността да се усмихваш на насрещния вятър и да изплезиш език на тежкото бреме, което имаме като народ. Пробвайте, дори да ви видят и да ви обявят за ненормален. Поне олеква. Да оставим поне за ден личното си наследство. Да си кажем: ето този почивен ден ще правя каквото си поискам. Нещо като в онази реклама за бира. Или пък друга щурутия, от която ще излезем с разрошени вежди. Дори можем да помълчим. Защото и това е вид свобода, най-тихата. Особено когато сме се наслушали на критики и оплаквания.
И тъй като захванах тези размисли с кучешки пример, ще го завърша пак на четири крака.
Наскоро видях едно куче на пътя. Тичаше срещу колите. На врата си имаше каиш, а на него имаше закачен синджир, който се влачеше зад кучето. Явно се бе откъснало отнякъде и сега не знаеше какво да прави със свободата си. В очите му имаше – повярвайте – лудост. Нямаше представа накъде тича, но знаеше, че трябва да го прави. И така, докато се умори, или го претрепят.