Влизам в голям нехранителен магазин. Всички продавачки и половината от купувачите са защитени от противогрипни маски. Разглеждам. От смяната на студено

Чистя го. Закашлям се. Чувам шум зад гърба си - възмутен от нещо някой. Не обръщам внимание. Разглеждам си. Чистя носа. От ляво в хипопотамски тръст приближава жена с маска, спира на безопасно разстояние и изкрещява: "Не ви ли е неудобно да ходите болна между хората?". "Не ми е неудобно, казвам, защото не съм болна". Изпаднала в безумен гняв и порой от хулни думи будната гражданка с трясък напуска магазина.
Не успях да обясня, че имам хронично белодробно заболяване и си кашлям и през август. А също и алергична хрема, за която няма спирачки, нито лекарства. Наистина не съм вирусно болна в момента, а като се разболея, с втората си група инвалидност и да искам не мога да ходя по магазините.
Първо се ядосах.  После проявих разбиране. Накрая се натъжих.
Ядосах се, защото никой няма право да ми крещи обвинения с пълно гърло на обществено място.  Не съм салемска вещица.
Проявих разбиране, защото жената се притеснява.
Натъжих се, защото боледувам от дете и веднъж не съм срещнала разбиране от непознати. Например, аз все така си кашлям, но пушат близо до мен в затворени помещения, в коли, в асансьор.
Само за сравнение – подобна случка в Лондон преди 2 месеца. Там психозата още тогава беше същата. Като ме чуеха да кашлям, хората просто изчезваха. Дълго се чудех какво не ми е наред, че бягат така. Нито един не ми изкрещя или изсъска. Тоест, който има проблем, има и грижата да си го разреши.
Не съм виновна за разпространението на свинския грип. Просто имам астма.