Когато посегнах към първата му книга – „Ловецът на хвърчила” – едното ми око леко взе да трепери. Ясен признак, че още на несъзнателно ниво започвам да се съмнявам при прочитането на фрази от рода на: „бестселър”; „700 хиляди тираж”;

„най-продаван автор за 2008 година”...
Интересно, но, когато в литературното битие се появи наистина добър автор, той няма как да не се оцапа с глазурата на чисто търговските похвати за намиране на повече читатели. Да, Хосейни е наистина добър. Но не по онзи начин, по който можеш да кажеш, че човекът е професионалист. Той обаче не е шивач, нито футболист. Той е писател – от онези страстните, чието перо те отвява; лишава те от сън, провокира те, държи те с часове до прозореца замислен, докато си се спрял да осмислиш поредната покъртителна сцена от романа. Човечността при Халед е толкова тиха, скромна и обикновена, че при малко повече карати сантименталност ти идва да го запрегръщаш. Или поне книгите му, тъй като той, макар роден в Афганистан, живее в Калифорния. И какво като е „онзи” свят. Дори бих казал, че е крайно време да се появи автор като него, за да може най-после да си изградим представа за истинското лице на неговата родна страна.
Иначе какво е Афганистан – талибани, Осама, тероризъм, война. Честно казано от картечните сведения, които стигат до мен от новините, си изграждам представата за една страна, в която не бих искал да стъпя. Добре, но се появи Халед Хосейни. Първо „Ловецът на хвърчила” и особено „Хиляди сияйни слънца”. Да си призная, с риск да ме обвинят, че в предишния си живот съм бил афганистанец, четейки, аз се почувствах в свои води. Явно човешкият език, с който си служи този писател, е уникален. Наистина разбрах – до болка – сълзите на неговите герои. Двете героини от „Хиляди сияйни слънца” току пред мен сякаш изживяват живота си. Нямаше нужда да търся апарат за изкуствено дишане за своето възхищение. То само взе връх в емоциите ми.
Интересно, но особено в първата книга на Хосейни липсва какъвто и да флирт с читателя. Няма ги типично по американски розовите орнаменти или стряскащата бруталност. Дори в чисто литературен план словото се лее като бистра вода, която ти поемаш зажаднял за нещо наистина добро от света на романите. Изобщо не може да става въпрос, като при други автори, които работят на изкуствено осветление или като двутактови машини – повече пушек, по-малко полезен труд. Пред теб се разкрива една човешка история, която те държи буден до самия край. Енергията на автора е толкова заразителна, че се предава и на теб. И неусетно ти се озоваваш по улиците на Кабул – един град, който наистина познаваме само от новините. Но там живеят хора – истински. Те страдат, борят се, светят със своя светлина. Четеш, четеш и по някое време се питаш: Това наистина ли се е случило там? Да, случило се е. Халед Хосейни е автор, на когото може да се вярва.
Може би още в началото трябваше да се опитам да разкажа накратко историите в тези две книги. Сигурно, трябваше да отметна, че Хосейни е роден през 1965 година и т.н. Не съжалявам, че пропуснах, защото едва ли щеше да ми се отдаде. Опиташ ли се да разкажеш и анализираш подобни книги, на небцето ти винаги ще остава едно неусвоено и необработено несъгласие. Понеже, каквото и да кажеш, то ще е малко. Ще ти се ика да си го написал като този прекрасен афганистанец.  
На негово име има кръстена благотворителна организация, която работи за обезпечаване на бедстващите в Афганистан с хуманитарни помощи. Но смятам, че неговите бездънни кошове с храна се крият в книгите му. Мисля, че всеки, който цени добрата книга, ще ме разбере какво имам предвид.