Бедните хора не могат да бъдат свободни. Последното романтично изключение е от годините на неорганизираното хъшовско движение. Оттогава до края на прехода бедността е неприятен нематериален порок. И ако беше дефинирана като такава преди 20 години – меланхолия щяха да изпитват много по-малко съвременници на комунизма. Те можеха да построят мечтата си за светло бъдеще, но липсваше общият проект как точно да изглежда то. Някои си го представяха като подарен куфар с чужди пари, други - като вееща се брада на митинг. От което новият проект се получи шизофренен и пак контролиран. Малкото богати в него бяха без светло капиталистическо минало, а многото бедни – без социално бъдеще. То изчезна като пенсионен фонд и като Първа частна банка. И остана необявено за общодържавно издирване. Бедните се простиха тихо с парите си, както се сбогуват с емигриралите си деца. И е нормално накрая да се чувстват самотни и тъжни. Децата избягаха заради прахосаното наследство, което родителите им пропиляха по съмнителни политици.  Изгубеният семеен капитал изгони капитала на нацията, за да се превърне в първоначален капитал на изкуствено създадения капитализъм. Неговите авторски права принадлежат изцяло на бедните. Които обаче изпитват срам и дефицит на интелект, за да си го признаят. И предпочитат часовникът на прехода да бъде върнат назад, за да повторят същите си грешки.

Бедните не могат бъдат свободни и си заслужават да бъдат контролирани. За тях няма значение дали животът им е политическа, или икономическа зависимост. Те сами си я причиняват, а после се примиряват, защото слюнката им е повече от интелекта. Бедните могат да съществуват само в постоянен дефицит и затова превpъщат в истерия всяка мода - от бума на демокрацията до бума на недвижимите имоти. И когато еуфорията ги напусне, на нейно място идва разочарованието - от некачествената свобода, от некачественото строителство и от лошите съдия-изпълнители. Бедните не са подписвали обществения договор на 10 ноември, но скъпите кредити за скъпи жилища са доброволна сделка. Те можеха да я саботират, но се уплашиха, че ще изтърват истерията и няма да участват в модерното щастие. Което е последният пример колко ненужно се е оказало разрешеното им право на избор. То беше използвано за бойкот на задължителното гласуване, но никога не се превърна в бойкот на лошото качество и на спекулата.

Бедните би трябвало често да правят революции заради мизерията си. За 20 години обаче се организираха само веднъж пред парламента. А след това се оставиха да им откраднат и гладния подвиг от Виденовата зима. За който историята все по-лесно допуска версията, че всичко е било единствено политическа конспирация. За бедните сценарият е най-разбираемият модел за обяснение на света. Те предпочитат да са статисти в живота си, заради което са измислили концепцията, че някой ще ги оправи. Всичко е предопределено и от тях нищо не зависи. Въпрос на време, въпрос на проби и грешки е Спасителят да се появи.

Бедните са истинските виновни последните 20 години да се случат по този начин. И ако преходът е изглеждал мизерно – просто е нямало на кого другиго да прилича, освен на създателите си. Те обаче не обвиняват себе си за нищо и приписват грешките на демокрацията. Затова и бъдещето им няма да се получи по-различно.