Хората лесно залитат по такива книги. Мистерия, трилър, загадка, таен орден и руса мацка с големи бомби. Такива четива вървят на плажа, на почивка или се ползват като средство за приспиване вечер. На човек не му трябва психологическа драма

или многопластова екзистенциалност, а леко вибриращ сюжет, оставящ приятен вкус от лесна победа след финала на книгата, благодарение на шаблонните герои.
    „Кодекс 632” обаче е много сериозна книга. По обем. Цели 480 страници. Корицата хваща окото така, както замаяна риба се впечатлява от блесната, зад която дори няма стъв, а гола кука. Използван е частичен лак, приятна за пипане хартия и добре подбран шрифт. Но това не е кола, за да я опипваш по тапицерията и да питаш колко вдига. По-скоро, докато се чете, на моменти имаш усещането, че пътуваш към финала на първа скорост – с много форсиране и твърде много разход на търпение.
    Иначе презентацията е главозамайваща както винаги: Жозе Родригеш душ Сантуш е едва ли не най-четеният автор в целия португалоезичен свят. Работи като журналист в Португалия, а така също и към Си Ен Ен. Уникално! Към тази втасала натруфеност могат да се прибавят и собствените му думи как е седнал да става писател. Пробвал да напише разказ и изведнъж той станал двеста страници. Така се родил първият му роман. Все едно да вземете да шиете носна кърпа и току се получил чаршаф, заедно с калъфките за възглавниците.
       Дали обичат да го сравняват с Дан Браун? О, не – ако може, би предпочел да го приближават повече до Умберто Еко. Горкият италианец. Името му служи твърде често за герб върху поредния самозван крал на мистерията.
       Похвалното в книгата е, че авторът, през всичките 480 страници е толкова убеден и постоянен, колкото може да е една добре смазана машина, за която няма значение дали ще напечата сто или хиляда и сто страници текст. Вътре, както си му е редът при един „калоричен” роман, който трябва да насити сетивата на читателя, има мистерия – Колумб, откритията му; има загадка – тайни организации; има естествено абонаментна поява на руса шведка, която лесно се съблича.
       Читателят би трябвало да щрака с пръсти. Уви, докато страниците вървят една след друга, непрекъснато имах чувството, че се намирам в каменна кариера. Движението в романа е мудно. От време на време авторът ни изненадва с грохота на ненавременни хрумвания. Във всичките тези 480 страници не намерих следа от писателска култура. Какво имам предвид? Това са онези скрити похвати, които галят сетивата с оригинални моментни прозрения. Липсва и онази усвоена аристократичност на израза, която омагьосва въображението ни и ние доброволно се оставяме в ръцете на автора. В края на книгата не си казваш: „Ах!”, а „Ох! Най-после свърши” Клишетата са толкова наблъскани, а сексуалните сцени са описани с такава наивност, че езикът ти стои залепен горе на небцето с едно недоизказано: „Не!” Не, не може да се пише така. А самата история отваря такава дълбочина, че би могла да удави най-големите привърженици на Христофор Колумб и делото му.
       Романът започва със смърт. После се появява 35-годишният професор Нороня, с ясни зелени очи. Почти с максимално допустимата скорост каца загадъчен американец, представител на фондация. Където се появи американец започват да растат долари. Ще се учудите ли, ако ви кажа, че и тук е така? Той предлага половин милион за една работа. После идва ред на онзи момент, пред който всеки кандидатбестселъров романист се изправя: Каква мадама да вкара в сюжета и докъде може да стигне тя? Авторът се справя много добре. Шведката е като изцеден концентрат от най-доброто излизало някога по романите. И на всичкото отгоре готви добре, няма претенции и е умна. Жалко, защото после се оказва, че е скъпа проститутка, пратена за шпионаж. През това време с на пръв поглед непринуден драматизъм главният герой се измъчва с болната си дъщеря. Миналото на Христофор Колумб и личната история на героите са насила резбовани и завинтени едни към други. На моменти спойката е толкова хлабава,  че душ Сантуш започва да ни замерва с нескончаеми диалози. И докато траят те, героите непрекъснато набиват обилно количество храна. Тук аз спрях, затворих книгата и се запитах: Как е възможно да се говори с пълна уста и да се мисли толкова на сит стомах? После се сетих за думите на Чехов, с които той добре предава колко сериозен трябва да е трудът на писателя: „По-добре е авторът да се измъчи, отколкото после читателят”. Струва ми се, както много често чувам напоследък от артисти, певци и други, че душ Сантуш изобщо не се е мъчил, а се е забавлявал. Чисто и просто най-вероятно е преписал разговорите си със светила в науката и историята. Тях ги е споменал в края на книгата си. После е взел готова драма от поточната линия, вкарал е мисли, неминали през духовния му метаболизъм и накрая, с трепереща ръка е поставил черешката: едрогърда шведка. 
       И на финала, когато ми се искаше да изтрия лошия вкус в устата с един щастлив край, стигнах до зле изиграната драма на героя, чиято дъщеря загива. После с жена си той се мести в друг град. Решават да си направят друго дете, а на професор Нороня му хрумва да стане писател.
       Вече в самия край ми се стори, че и главните герои са уморени: от приказки, от ядене и от секс. Или не знам, може да греша – сигурно аз съм бил преумореният, та да не видя драматизма във финалния спринт. Обвинете ме в субективизъм, в търсене на лична причина, в кавото и да е. От мен можете да измъкнете само признание, че подобна книга бих взел само за да разлистя.
       За хубаво или лошо в последно време литературата се превърна в нещо като пешкир, с който всеки се опитва да забърше свое местенце в егоцентралата. Смея да твърдя, че тази книга би била прекрасна, ако авторът ни я бе представил в чисто исторически план. Да няма диалози, да няма шведки и не намясто умрели деца. Художественото слово й пасва толкова, колкото и печени пилешки бутчета, набутани в шкембе чорба. И да се чуди човек как този немалък португалскоговорящ свят е полудял по писанията на душ Сантуш. Явно тяхната квота на търпение е доста голяма. По-скоро от чиста форма на алтруизъм бих добавил, че аз не съм нещо както трябва. Ако тази книга наистина е стигнала баснословни тиражи, то аз съм готов да подам оставката си като читател.
       Стигам до заключението, че не в пешкир, а в публичен дом се е превърнала съвременната литература. И не си мислете, че проститутките там са читателите. Твърде лесно е да лъснеш гол и да си поискаш да ти платят с комплименти. Да, читателят задоволява нуждата си от слово, но след това в душата му остава една голяма празнина, която той не би запълнил с друга подобна книга. Все едно да си купите кюфте с гарантирано съдържание на месо, а се оказва, че е пълно с мазнотии, кости и смлени копита. Е, ще посегнете ли пак? Или по-скоро ще потърсите правата си от производителя?
       Естествено не бих тръгнал да съдя издателството за дадените 15 лева. Те какво са виновни, че масовият вкус е мутирал. Но холестеролът в съвременното писане е станал твърде висок, за да седнем най-после и да си поговорим за здравословно писане и още по-здравословна култура на четене. За целта трябва да бъдат забранени оръжията за масово поразяване на читатели, с които си служат издателствата. Да няма реклама, да няма фабрични коментари и изкуствено дишане, а да оставим книги като „Кодекс 632” сами да си намерят коловоза. А на автори като душ Сантуш пожелавам да си останат добри журналисти, историци, любители фотографи или продавачи на пипер.
       Ще потърпя, ще почакам.