Давид Черни, Красимир Аврамов - Човекът глас, Владимир Кузов – по-скоро човекът Гъз, Максим Стависки, Емил Лещански, невъзможният депутат Маниака и всевъзможният депутат Тагарински. Те са великолепната седморка на непризнатите герои. Които през 2009-та бяха самоубийствено смели, принципни, новатори и реформатори. И за следващата година ви пожелават лека нужда, лек път, лек трус, леко поведение, леко правосъдие, лека и доходна.

Без WC креатива на Давид Черни нямаше да имаме ново кенефно течение в патриотизма. Без Черни масовият патриотизъм щеше да продължи да съществува само в кръчмарски вариант. А кафявият му цвят щеше да се асоциира единствено с десена на фашизма. Вносният сюрреалист на градската ни клозетна култура обаче не успя да я провокира дотам, че тя да си прекара канализация. Клекналото и със смъкнати гащи национално самочувствие се концентрира само върху обидата, идваща от дълбините на септична яма в двора. Върху която като символ на махленската ни задръстеност е построен селски нужник.

Също от дълбините, но на скопения тестис, пристигна гласът на Човека глас. Неговата popera за 4 октави и нито един тестис e революция в световния кич. Чиято история без Красимир Аврамов щеше да бъде много по-скучна. Да експериментираш с музикална кастрация пред публика, която няма шанс да разбере – в това има нещо по мъжки смело, въпреки че въобще не прозвуча мъжествено.

Без Кузов, Стависки и любезното съдействие на правосъдието – традиционният морал също щеше да бъде скучен. Щеше да чака децата да пораснат, преди да преспи с тях. Щеше да чака и по-трезвен момент, преди да мине с джипа си през тях. Правосъдието обаче отстрани неудобствата на времето, като го направи условно. Стависки и Кузов можеха да се ангажират като рекламни лица на страхопочитанието и равнопоставеността пред закона. Можеха да бъдат най-успешната кампания за трезвеност и нормална сексуалност. Трябваше само да влязат в затвора и да ги запомним като добро послание на правосъдието. Иначе пак ги запомнихме - но като реформатори на добрия стар морал, който се превърна в условно понятие.  

Без Лещански и несбъднатата му прогноза за великденско земетресение в Хасково – нямаше да разполагаме със смелия пример да застанеш с името си зад думите. Поминъкът на астролозите зависи от броя на точните прогнози. И когато те не се сбъдват – могат да провалят завинаги кариерата им. Толкова голям риск като точна дата на земетресение би поел само самоубиец или самоуверен професионалист. Бизнесът на Лещански все още е жив, което означава, че публиката от балъци не му се сърди, а е респектирана от безразсъдната му смелост.  

Същата публика за пореден път си заслужи и всевъзможния Марио Тагарински. На човек като него електоратът вероятно никога не би дал дори пет лева, с които да го изпрати за цигари. Но пет пъти го вкарва в парламента, където запазената марка на Тагарински е предсказуемостта – той винаги напуска следващата група и партия. Това трябва да е сериозно достойнство – иначе няма друго обяснение, че 15 години постоянно е депутат. Тагарински е антиеволюцията в интелекта на електората. Който се впечатлява повече от стари псувни, отколкото от стари курвенски номери. И се възмущава, когато в парламента влизат хора, пеещи „Мада фака”. А не такива, които дълго време вършат същото, но без песен на уста. Невъзможната политическа кариера на рапъра Маниака е тъжната пародия на обществен морал. Който налага цялата си безсмислена цензура на псуващите, вместо на тези, които са за псуване.

Без великолепната седморка на непризнатите герои 2009-та нямаше да бъде същата. С тях обаче 2010-та има големи шансове да се повтори по същия начин. И отново да бъде с по-малко канализация и с повече национално самочувствие, с по-малко тестиси и с повече октави, с повече детски проститутки на по-малка възраст, с повече водки и с по-малко правосъдие, с по-малко земетресения и с повече балъци, с повече лицемерие и с по-малко нормални принципи.