"Ей, само варненски коли по пътищата!", възкликва Ивайло Стефанов някъде по обед в последния работен ден на 2009-та. Подобно на 61% от варненци между 35 и 45 години и той е натоварил семейството си на колата (3-годишна, среден клас, на изплащане) и е поел "на ски" за новогодишните празници. Всъщност това със ските е само повод да се измъкне от града за няколко дни, но прогнозите за никакъв сняг по празниците го изпълват с неосъзнато радостно предчувствие за тихи игри край камината в хотела с чаша уиски в ръка.

В колaта освен Иво са съпругата му Нина и 9-годишният им син Мирослав. Каката - 17-годишната Моника, е останала да празнува във Варна с приятели.  

Крайната цел на пътуването им е малък семеен хотел в Родопите, който компанията им е резервирала още през август. Новогодишният пакет - 3 нощувки със закуска + празничният "банкет", им е излязъл по 200 лева на човек. Сума, която през лятото са платили без да се замислят, но сега, в разгара на кризата, не им се вижда чак толкова разумна.

Близо 7 часа им отнема пътуването от Варна до смолянския им оазис. Дежурната спирка за обяд след Нова Загора, традиционните коментари за дупките по пътищата - все по-малко, в интерес на истината, и срамната липса на аутобани в България, и вечната каша с отбивките от магистралата край Пловдив - "Как не туриха една нормална табела "Пампорово" или "Смолян" тия хора?". И вече са там.

Макар че няма сняг и ските продължават да са само метафора, последният ден на годината не минава кротко край камината, както беше в мечтата на Иво. Семейството му е приготвило програма - последни покупки преди празника из Смолян, обяд на Пампорово, 2-3 природни и исторически забележителности. За щастие в късния следобед са му оставили 2 часа за сауна, масаж и дрямка, за да е свеж за празничната вечеря.

А тя си е "както си му е редът": печено прасенце, сърмички, хубава ракия, добро вино. А за приятелите да не говорим: заедно са вече от няколко години. Повечето, и те като него, имат собствен бизнес. И изпращат 2009-та със смесени чувства - била е тежка за всички, но пък са благодарни, че  все пак са заедно, че празнуват. Ще рече - все пак някак са се справили, оцеляват. Логично обаче разговорът започва с новото правителство, парите на държавата и Симеон Дянков. Някои харесват радикалния му стил, други отричат методите и идеите му, трети пък изтъкват недостатъците му, сравнявайки го с предшественика му Орешарски, четвърти предпочитат да не са чак толкова любезни в епитетите по адрес на новия финансов министър. На моменти спорът е доста остър, нищо, че върви на фона на новогодишни скечове с Б.Б., Доган и други народни любимци в "главните роли". След коледните надбавки на пенсионерите ("унизително малки са, по-добре да не ги бяха давали, щом държавата няма пари") се сещат за друга "болна" тема - ДДС-то ("Докога ще ме карат аз да плащам заради някой мой клиент, който се е скатал, пък бил той и от държава в Европейския съюз?"). После, разбира се, подхващат и европарите, чертаят планове, обменят по някоя и друга идея, недоверчиво повдигат рамене на твърденията, че през 2010-та еврофондовете най-после "ще се отпушат" за България.
Някъде към 11 започват танците - някой вади CD с дискохитове. Покрай споровете за първите рокгрупи от времето на соца, неусетно идва време за речта на президента. Пропускат я, защото бързат да нагласят шампанското, фойерверките, да излязат "на плаца" за Дунавското хоро... Някой от мъжете пуска високо радиото от колата, за да не изтърват сюблимния момент. Броят 10, 9, 8... Целуват се и си пожелават здраве и щастие през новата година. Иво се прави, че не забелязва сълзите в очите на жена си, годината е била тежка и за тяхното семейство. Дано 2010-та оправдае надеждите им и изцери страховете им!

 Тъкмо приключиха с късметите от новогодишната баница и през вратата на ресторанта плахо пристъпва млад гайдар. Слушат го смълчани, някои с влажни от вълнение погледи: момчето е едва 15-годишно, свири на гайда от първолак.  Разпитват го за инструмента, колко струва, как се прави каба гайда. Междувременно от съседния ресторант се изсипва група местни младежи. Чули свирнята. Без да ги кани някой подхващат заедно родопски народни песни. Пеят хубаво. Като професионалисти. А не са, казват. От баби и майки знаели песните. Нашите хора и те подкарват с тях: "Да се пукат душманите, твойте, Калинке, и мойте". Да се пукат душманите, нашите, техните, че и вашите!