След първата работна седмица на новата година да проверим какво сме запомнили от старата. И да прогнозираме с какво от него ще се срещаме отново.

За нас като варненци 2010-та започна с пролетно настроение, толкова пролетно, че успяхме да забравим народните поверия, че по това време на берекет е студът. Което едва ли ще да помогне срещу призрака на още бродещата криза.

Малко остана да започнем 2010-та и с едно прокурорско бебе – 14-годишна майка записаха във варненските регистри, а това, откъдето и да го погледнеш, не е повод за радост и подаръци. Дано поне бебето да има повече късмет.

След две години на върха Варна запази народната любов, но експертите я лишиха от титлата „най-добър град за живеене”. Вероятно са се повлияли от периодично избухвалите протести срещу липсата на места в детските градини, споровете за съдбата на Морската градина и запушеното заради ремонтите за цяло лято движение. То пък плавно преля в зимно запушване на движението заради изкърпването на дупките. И ако след летните ремонти настъпи известно пешеходно облекчение, зимното кърпене само ни кара да си спомняме колко пъти вече сме виждали същата процедура на същите места.

Колкото до Морската градина, след подписки, контраподписки, митинги, протести и заплахи, обществените борци за справедливост се разцепиха, новата година започна с договор между инвеститора и отцепниците, а ние трябва да се чувстваме спокойни, че ще ни пускат без пари до морето, макар държавата да е забравила да го поиска от собствениците, и дори ще ни построят параклис. Може би под пластмасовите палми.

2009-та ще запомним още с Давид Черни и тоалетната. Испанската инсталация тази година не предизвика никакви проблеми, може би, защото испанците не са идвали да почиват по нашето Черноморие.

Не можем да подминем и авангардната идея на Сергей Станишев да си внесем управляващи от Европа. Ето това със сигурност няма да ни се случи при новия министър председател, който е на път да се нагърби вече официално с първия пост и в партията, а дори обмислял и гръцки вариант, в който да поеме и поста външен министър. Поне ако вярваме на информацията, която се просмуква изпод вратата на партийната стая.

Да не пропуснем и праведния гняв от присъствието на музикалната грешница Мадона. Датата 14 май дава прекрасен нов повод на свръхактивния митрополит Николай пак да повесели света – AC/DC си позволяват да пеят в София в деня на Свети мъченик Исидор и Свети мъченик Йоан Български, та няма начин да не е грешно присъствието ни на стадиона и тогава.

Иначе за нас като българи 2009-та мина под знака на няколко явления – кризата, Бойко Борисов и новото правителство, без да забравяме  свинския грип.

На седми юни България повтори на изборите едно упражнение, с което ние във Варна отдавна сме свикнали – излезе и гласува „против”. После го повтори на следващия месец. След още шест вече се чуват питания точно това ли беше, за което гласувахме, но е малко късно.
Въпреки уверенията, че живеем на острова на финансовото блаженство, през последните 12 месеца повече от 88 хиляди българи останаха без работа, свиването на икономиката е повече от 5 процента, а по пътя си надолу към нормалните цени имотите загубиха около една трета от стойността си.

А на държавната сурвакница за 2010-та висят още такива късмети – още безработни, още неразплатени задължения между фирмите и дори между фирми и държавата, по-скъп ток, по-скъп бензин, по-скъпи цигари, по-високи осигуровки на едноличните търговци. Важното е, че домашната ракия беше спасена от акциз, за да можем да преглъщаме по-лесно постната бюджетна пица.

Постното, между другото, се настани на трапезата ни много преди пица-вариантът на недоимъка да влезе през главния вход на Парламента и да предизвика обилно слюноотделяне в част от електората, защото за него и постната пица вече е станала лукс.

През 2009-та отвличаха вниманието ни от това освен с предизборни обещания и следизборни обвинения, че други са изяли „кифтаците”, и с шумни акции. Ако още помните, през миналата година през съда мина зърненото дело от виденово време, опитаха се да обвинят Мария Мургина, братя Галеви, Цветелин Кънчев, Емилия Масларова и Маргините, скандалът от кадруването на черничкия Красьо в съдебната система получи етикета „оздравителен процес”, по вестниците прошумоля докладът на съвестния гражданин Алексей Петров. Доклад, който очевидно е имал способността да се премества сам насам-натам из пространството и да се появява на подходящите места.
Докато държавата обещаваше да разчисти балканския вариант на Готъм сити, „лошите” загърбиха витаещия във въздуха батмански образ и организираха серия обири и отвличания. Като начало. Държавата пък започна сериала „Наглите”, от който засега имаме много пушилка, малцина в ареста и предимно новини за самопризнания.

Най-наглите продължиха и след новогодишните фойерверки с убийство насред центъра на София. Дали това беше остра форма на литературна критика или окончателно изравняване на сметките, още се спори, но с леката ръка на жълтата преса България се сдоби за пред света с още един мъченик на свободното слово, а излъганите от покойния останаха да пият по една студена вода. Кой друг с какво друго е поливал стрелбата едва ли ще разберем. Важното е, че бяха задържани част от дежурните виновни. Единият още липсва, но сигурно е някъде тук – според трогателната вяра на  вътрешния министър Малкият Маргин не може да е извън страната, защото... му е забранено да я напуска.
Но пък докато се занимавахме с тази дъвка, малцина вече питат – какво стана с търсенето на виновните за газовия студ точно преди година? Какво стана с ревизията на заменките? Със сечта в горите? Кога ще изтекат онези „три-четири” месеца, след които „разбойниците” вече ще са там, където им е мястото? И какво става шести месец с „първото нещо, което ще се промени след вота” – изборният закон?     Вместо това втората половина на 2009-та мина под знака на тангото – заради стъпките напред-назад по теми като управителя на БНБ, новите посланици и еврокомисаря. И заради усещането за жена, внесено от дамите, които огласиха високия дансинг на властта с отчетливо тракане на токчета.

Като Румяна Желева, която засега е комисар по бедствията, освен ако в Брюксел не повярват, че е българската гангстерска невеста, пратена в спокойния европейски дом. Като Ирина Бокова, която успя да оглави ЮНЕСКО, като Йорданка Фъндъкова, която като кмет на София вече успя да си спечели толкова почитатели, че дори има Фейсбук група с поетичното име „Сняг се сипе на фъндъци”.

И като Цецка Цачева, която тези дни се опита да сложи голяма точка в спора за повсеместното подслушване, като официално и тържествено обяви, че няма нищо против да й ровят в електронната поща. Нямала какво да крие.

Като се направи, че не разбира, а може би и наистина не разбира, че идеята на повсеместното електронно нюхане не е непременно някой да знае всичко за всички нас. Идеята е да имаме едно голямо на ум и да се оглеждаме за Големия брат. Който, освен равенствата „Войната е мир” и „Свободата е робство”, има и още едно - „Невежеството е сила”.

Така че – спомнете си 14 януари 2009-та – тогава едни хора протестираха срещу този особен вид невежество, който ни прави равнодушни към личните ни свободи и достойнство, убива млади хора и периодично ни връща ако не в 1984-та, то поне преди началото на прословутия ни преход. На 14 януари тази година пак ще има протест пред Парламента. Дали пак ще ни бият?

Все пак 2009-та не беше изцяло лоша. През нея Илия Троянов и Стефан Командарев, например, огласиха, че "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде". И започнаха похода си за обиране на награди и аплодисменти. Ръкопляскахме и ние. 

Защото усетихме, че светът наистина е голям. И нещо определено дебне. Отнякъде. Дали обаче е спасение?