През 2009-та те са 900 – със 161 души по-малко в сравнение с предходната година. Това съобщи комисар Алекси Стратиев от „КАТ – Пътна полиция.”

Случайно или не - бихме могли да оставим тази новина да се сбогува с паметта ни. Може би, защото твърде много сме претръпнали със стихиите, които вилнеят по нашите пътища. Или пък заради нашия корав скептицизъм, от чийто корен би избуяла фразата: „По-малко жертви? Това е случайно.”

Но ето какво добавя комисар Стратиев:

"В рамките на 40 години не сме имали толкова нисък травматизъм на пътя. Всички медии помогнаха това да се случи, защото хората ги чуват и осъзнават проблемите, които стоят пред безопасността на движението. За това влияят и контролът, и санкциите", коментира Алекси Стратиев.

Кризата може да е съвременната чума, но, в случаи като този, взема страната на хората. Това е трудно доказуемо, но ни трябва малко подсещане, за да разберем къде е истината.

При последната криза през 1996-1997 г. жертвите по пътищата също са намалели драстично. Падат до 700 на година. Ясно, че тогава хората са карали по-малко колите си, защото доларът е 3000 лева и няма пари за бензин. И все пак – криза е.

Има една приказка, която гласи: „Изплашен кон каруца не дърпа” и друга, също толкова мъдра и кратичка: „Умно куче в мъгла не лае.”

Може да сме диви като народ, но не и глупави. В мътни и трудни времена българите се мобилизираме. Успяваме някак да си отворим очите на четири. Комисар Стратиев донякъде е прав, че влияят медиите, контролът и санкциите. Естествено. Но тях ги има през цялото време. От години насам. Тръби се наляво и надясно. То не бяха артисти, известни българи, които по всички медии зоват за внимание по пътищата. И едва през 2009-та нещата се променят.

В криза си отваряме ушите и запечатваме в ума си онова, което би могло да ни защити. Не че няма лудост по пътищата. Има, но всичко е прищипано с онова навъсено: „Хей, криза е! Не е време за безразсъдство.” Това ни кара по-сериозно да гледаме на всяка ситуация. Няма смисъл да показваме колко вдига колата, колко сме опитни в завоите и как марката на возилото ни е залепнала на челото. Сега на дневен ред изпъкват способностите ни да осигурим препитанието, да овладеем положението с фирмата и да си сложим на челото бръчките на една поносима угриженост като стена пред инфарктен развой на битието ни.

От казаното дотук излиза, че българите живеем добре, когато страдаме, а щом страдаме – стъпваме на краката си. Кризите не са нещо ново за нас. Не сме изкарали тъпана да бием чак. Но ето, че една лампичка в съзнанието ни е светнала. „Внимание!” Повечето хора мислено си я слагат на таблото в колата, когато шофират – да им напомня, че в трудни времена се изисква повече съобразителност и концентрация.

„Обадете се, като стигнете” – спомняте ли си този поизбелял навярно етикет, сложен на задния капак на колата? Надявам се, че от паметта ни няма да избледнее статистиката, че 161 души повече от предната година са живи и здрави и са успели да съобщят на близките си, че пътуването им е завършило успешно.