Седмицата: 7 по Желева. Нова „техническа” грешка?

Без цензура

16-01-2010, 15:51

Автор:

СВЕТЛАНА ГАНЧЕВА, БНТ МОРЕ

Всичко от Автора

През седмицата светът помага на Хаити след ужасяващото бедствие там, у нас трусовете са политически по върховете и финансови по-надолу, а парадоксите вече са ежедневие.   


Поне вече знаем кога ще е най-щастливият ден тази година – на първи юни, а ако трябва да сме пределно точни – в 16 часа и 23 минути. Най-щастлив ще бъде, защото това е мигът, в който спираме да работим за държавата и започваме да получаваме изработеното за себе си. Националният статистически институт пък ни улесни с нов калкулатор в интернет – за изчисляване на личната ни инфлация.


Първи юни е Денят, защото тогава ще сме дали на държавата си всичко, което тя иска от нас под формата на данъци и такси. Иначе казано – платили сме й, за да се грижи за държавата. Докато настъпи Денят на свободата от данъци, ето тук можете да проверявате каква част от доходите ви изчезват под натиска на инфлацията и да си задавате разни недържавнически въпроси.


Защото колкото по-късно идва денят на данъчната свобода, а у нас той идва доста по-късно, отколкото в държавите, с които все се сравняваме, толкова повече би трябвало да дава държавата на гражданите си. Защото им взема повече. Най-простият пример са скандинавските държави. Там никой не роптае особено срещу размера на наистина големите си данъци, защото всеки ден по нещо от тях му се връща – в болницата, в училището, по улиците, в услугите и социалните плащания.


У нас данъците засега потъват във финансовия еквивалент на прословутото постоянно и безкрайно изкъртване на уличната дупка, порода „българска”, а под формата на услуги, инфраструктура и сигурност до нас стига все по-малко. Изблиците на творчески подход само влошават нещата.


Във Варна, например, тази седмица резнаха субсидираните карти за градски транспорт при единия превозвач – според областния управител даването на общински пари за социалните нужди на гражданите било субсидиране не на социална дейност, а на частна фирма. Да се спасяват сами пенсионерите и учениците, които нямат късмета да им е удобна общинската фирма.


Здравното министерство пък е на път да приватизира табелата на Соловецкия ГУЛАГ с предложението си никой от нас да не може да стъпи оттатък Калотина ако не си е извадил европейска здравна карта. Логиката беше желязна – българинът не си ползва правата, затова ще го натикаме в рая на правата му. Най-забавното е, че ако сте си плащали здравните осигуровки и нямате карта, рискувате да ви се провали пътуване извън страната. Ако изобщо не плащате обаче, системата не ви лови, или поне така излезе от министерските обяснения за грижите им спрямо нашите права.


300 българи обаче имат далеч по-страшен проблем с министерството – в дните, в които за пореден път ни убеждаваха колко е важно да даряваме органи за трансплантация, тези 300 българи с вече присадени органи научиха, че може да останат без имуносупресори – тоест без лекарствата, които ежедневно убеждават телата им, че всичко е наред. Мнозина ще трябва и да сменят лекарствата си – не по преценка на лекаря, както нормално се прави, а за да се спестят по петдесетина лева на човек.


След трансплантираните скочиха и болните с тежки заболявания – заради идеята да се въведе лимит на доплащането на техните лекарства от касата. Останалите явно ще трябва да се спасяват сами. Разбира се, за никого от тях денят за освобождаване от данъци няма да настъпи по-рано. Но пък могат да се утешават със съмнителното удоволствие, че са спонсори на държавата си.


При това, докато четат как се грижат за най-важния пациент на държавата. За сина на финансовия министър бяха организирани конферентна връзка с вашингтонски специалисти и ежедневни визитации на здравния министър. Което не е лошо. Ако можеше да се направи за спокойствието на всяка друга българска майка, попаднала в такава ситуация. Някой да не приеме нещата погрешно – пожелаваме на детето да се оправи, но ако вземем пример от същия Вашингтон, откъдето търсят одобрение за работат на българските лекари, там с родителите сега доста усърдно щяха да се занимават социалните служби – там падането на дете от втория етаж вкъщи не предизвиква само съчувствие, но и неприятни въпроси.


Пак през седмицата, докато във Варна лавината от жалби срещу Е.ОН продължи да расте, шефовете на фирмата отидоха до София, за да се похвалят как мислят за бедните българи. Предложението беше да се въведат цени за бедни и богати и за бедните да плаща държавата. Разбира се, цената на тока трябва да се увеличи от първи юли, разбира се, нощният ток трябва да се премахне, разбира се, българите плащат най-евтиния ток, разбира се, трябва да плащаме такса „електромер” – това казаха с приятна усмивка шефовете на Е.ОН, а от страна на държавата със също толкова приятна усмивка заявиха, че ще обмислят идеите. А ние още отсега можем да сметнем  в статистическото калкулаторче с колко още ще ни скочи личната инфлация.
Но пък се появи шанс да ни намалят ДДС-то с половин процент. Лобистът за това се нарича Бенямин Нетаняху, а след като чу идеята, българският му колега Борисов формулира поредната златна фраза – че ако финансовият му министър не е съгласен, той ще говори с него и ще го съгласи. Разбира се, разни експерти питат дали точно сега е моментът и дали ще има ефект, ако не се промени и срокът за връщане на ДДС, например, но за премиера това явно са незабележими подробности от пейзажа.
Между другото, Нетаняху каза и друго – „Не крийте чара на България”. И любезно, и правилно. Само дето (но, моля, без да си мислите за Давид Черни), за мнозина чарът на България започва от софийското летище, а както разбрахме тази седмица, там дават за чистене на тоалетните 19 пъти повече пари, отколкото по европейските, а пък на миризма така и не успяват да го докарат поне на средна европейска бензиностанция.
Това не попречи пак тази седмица да кажем на Европа да ни чака в еврозоната след три години. Чухме аргументи, че така ще изпреварим Румъния и Унгария, обаче нас не ни чуват, като питаме дали към кризата трябва да добавяме и неизбежното поскъпване, което ни чака. Нищо, че докато се стягаме за еврото, Националният военен университет във Велико Търново стигна дотам да затвори врати, защото не можа да си плати сметките.
Но може би не трябва да се чудим, след като човекът, който отговаря за финансите - Симеон Дянков, сам призна, че тепърва ще доказва на практика какво може, след като досега е бил предимно горд автор на цитати за "Файненшъл таймс" и "Икономист". Все пак, с признанието, че не се ласкае от избора му за най-добър икономист на Източна Европа, Дянков демонстрира министерска скромност, очевидно непостижима за него и колегите по партийна линия.


На партийния конгрес разбрахме, че според Дянков "ГЕРБ трябва да спечели втори мандат с пълно мнозинство", „Трябва да успеем, защото България го очаква, България има нужда от нас." Почти пророчески се оказаха думите на новия партиен лидер. Докато Бойко Борисов съобщаваше, че единственият противник на ГЕРБ е самия ГЕРБ, вестниците развяха горнооряховски партиен активист, крал ток от уличното осветление.


А докато вътре в залата Цецка Цачева прочувствено убеждаваше колегите си да осъзнаят, че пишат историята на нова България, отвън, пред НДК, едни други хора трябваше да пишат други неща. В една нормална държава управляващите не биха си паркирали колите в градинките, отивайки на конгрес. В една почти нормална държава, ако го бяха направили, полицията щеше да им състави актове. У нас обаче управляващите спокойно бяха оставени да пишат новата ни история.


Партията дори се сдоби с химн, след като неуморната русенка Венета Бакалова им съчини нови стихове. Е, липсват гениалните изблици от персоналния химн за Бойко Борисов, като „небесна Лъчезария”, например, но явно е важен жестът. Примерът явно е заразителен, защото македонците откриха, че в градския им фолклор песните за Гоце Делчев и Скендер бег безславно са загубили битката с Мендух Тачи, Али Ахмети и Никола Груевски. Техните анализатори нарекоха явлението „лоша придобивка на демокрацията”.


У нас за лоша придобивка на демокрацията за поредна седмица броиха гражданската ни свобода. От атаките за ограничаване на личното ни пространство за сметка на сигурността логично следва изводът, че увеличаването на гражданските ни свободи води до по-голяма несигурност на обществото. Защото въпреки козметичните отстъпки в текстовете на Закона за електронното съобщение идеята за трупане на всякаква информация при неясни условия си остава.


И докато МВР коментира нежеланието на част от българите да живеят в страната на Големия брат, никой не чува липсващите коментари – за нуждата вътре в самото министрство да се крие информация от собствените служители, за да не изтече, например. Както и първичния проблем – парите.


Защото полицаите протестират заради пробитите си кубинки, ниските си заплати и бензиновите лимити, а проблизителните сметки за електронното следене показват, че за него ще са необходими около 30 милиона евро. Данните са на Сдружението на независимите интернет доставчици, които, като пряк първи потърпевш питат – кой ще плати оборудването, инсталирането, поддържането и заплатите на персонала. Вариантите, може би се сещате, са два – плаща ги доставчикът и си ги калкулира в крайната цена, или ги плаща МВР и си ги калкулира в данъците. Общото е мястото, от което ще излязат накрая въпросните 30 милиона евро – от нашия джоб.
Срещу същата идея на закона в Германия се подписаха 34 хиляди граждани, 40 депутати и министърът на правосъдието Сабине Лойтхойзер-Шнаренбергер. Всъщност, можете да видите и сами за какво точно става въпрос. В Германия. Вие открийте разликите.


У нас българският председател на парламентарната правна комисия Искра Фидосова внушително обясняваше, че законът няма за цел да нарушава свободата ни. Екоминистърът Нона Караджова пък, след като Парламентът отмени забраните за отглеждане на всякакви генномодифицирани растения, побърза да каже на протестиращите, че притесненията им от тези растения са напълно неоснователни.
Може би трябва да й вярваме, като на министър, обаче през същата седмица, след толкова много предизборни клетви и закани срещу незаконното строителство в защитени територии, същата Нона Караджова благослови строителство в защитения природен парк "Странджа". Без оценка за въздействие върху околната среда и с аргумента, че новото ваканционно селище няма да застраши "значително" околната среда.


Но все пак е възможно екоминистърката да се окаже права за генните модификации. Те май са сред нас, след като без подготовка и под въоръжена охрана един затворник успя да подрипне и да прескочи шестметровата ограда на варненския затвор. През това време заместник главният прокурор Камен Ситнилски обяви, че „сме се справили с първичната организирана престъпност на прехода и сега трябва да преминем към борбата на организираната престъпност на „белите якички".


Първичните така се притесниха, че в Пловдив част от така наречените светски ВИПове си организираха каубойска престрелка в нощен бар, уж издирваният Малък Маргин поставяше условия на кого ще се предаде, а накрая се оказа, че не е имало нужда да се крие, защото съдът така или иначе не прие обвиненията срещу дежурните виновници за убийството на Боби Цанков. Въпреки обясненията за неопровержими доказателства, едно от които се оказа СМС със заплаха за живота на Боби Цанков, получен на телефона на изтънчената душеведка Венета Райкова и изпратен от видния ВИП Радо Прашката. От висш прокурор пък научихме, че след пушилката около секретния доклад и Сергей Станишев било „напълно възможно изобщо да не бъде повдигнато обвинение за изгубване”.


Във Варна пореден фалстарт отбеляза новата система за електронно прецеждане на влизащите в общината. Досега тя е глътнала 30 хиляди лева. Изгоряха някои собственици на казани, варили ракия, а покрай нея и някои по-„маркови” питиета без акциз, а Рибната борса, която така и не стана борса, сега остана и без риба. Лошата хигиена затвори наскоро ремонтираната сграда, а резултатът е, че сега рибата се продава от кашони пред борсата.


Но  докато ние тук се вълнувахме от прозата на престоялата риба, спрените карти за автобус и възможността да си плащаме, за да ни следят, а някои страдаха, че любимата им сапунка свършва, в Брюксел се подготвяше последната серия на такъв филм, от който ушите ни ще пищят от срам дълго време. Всъщност началото на сагата „Желева” не предвещаваше трусове – вече сме достатъчно наясно, че и в европарламента не седят най-прекрасните и възвишени човеци сред европейците, а и нали лично премиерът гарантира за кандидата си...


Представянето на бъдещия ни комисар започна с филмче - като за всички кандидати. Видяхме Румяна Желева да пали свещ, макар  и без да се прекръсти, доста време бе отделено за тениса и сутрешното кафе, вестникът й май беше от жълтите, но пък каква непринудена атмосфера на общуване с премиера бяха включили от ПиАр екипа й. Нищо от това обаче не трогна залата в Брюксел, защото въпросите бяха неприятно концентрирани около декларациите за имущество.


И ако публичното развяване на непрано бельо не мина без българска инициатива, то констатитираното разминаване между обявеното пред българските и пред европейските власти едва ли се дължи на Антония Първанова. Много се изприказва за срама и за това кой ни го е причинил. Сред основанията за срам обаче я нямаше една доста емблематична фраза - „Ако съм направила нещо грешно, българските власти биха го разкрили преди много време”. У нас обаче години наред депутатите просто не са били контролирани дали наистина напускат фирмите си.


Разбира се, веднага намериха виновните за резила – бившите управляващи, влезли в сговор с евроколегите си. "Бившият бодигард на бившия български диктатор няма никакво право да ни атакува по такъв начин", тутакси отвърна германецът социалист Мартин Шулц. Либералът белгиецът Ги Верхофстад пропусна частта с бодигарда и диктатора, но останалото не се различаваше - "напълно е неприемливо един премиер да критикува по такъв начин депутатите".


И ако деленето по политически цветове може донякъде да обясни имуществените атаки срещу Желева, няма заговор, който да даде разумен отговор доколко е допустимо бъдещият комисар по бедстия и аварии да демонстрира бедствени познания по елементарна география. Толкова бедствени, че да иска талибаните да й помагат за хуманитарната помощ в Афганистан и да преговаря с властите в Сомалия. И толкова бедствени, че депутатите да напишат как българският кандидат "изглежда не знае географски къде се намират някои конфликтни зони". Според премиера, разбира се, това не е възможно – Желева все пак „най-малкото е чела вестници...". А и „не се постъпва така с жена”. Всъщност, да - на дамите наистина трябва да се отваря вратата. В ресторанта. И в Европейската комисия кавалерството също стига дотам.


Всъщност, кавалерството на Борисов май се изчерпва. Пред БНТ той вече заяви - " Аз не съм юрист, така че ще изчакам колегите в Брюксел да се произнесат.” Дали правителството няма да инкасира поредната „техническа” грешка? За финал за всеки случай пак да си кажем – „2010-та е”. За да не забравяме, че 1984-та отмина.


А, да, и на този, който ми следи трафика, искам да кажа – мазният кючек, изтеглен между Slayer и Overkill, беше грешка. Техническа грешка.