Адът в Хаити и адът по изслушването на българския кандидат за еврокомисар: това ще бъдат спомените от седмицата, която си отива. И колкото и странно да изглежда на пръв поглед, сравнение между изводите след тези драми може да бъде направено. Нищо, че едната беше предизвикана от природата, а другата – от естеството на човешките отношения.

В Хаити разрушителното земетресение остави след себе си хаос, отчаяние, трупове по улиците... пълна катастрофа. За всеки, който вцепенен слушаше новините в някой друг край на света, остана и изтрезняването, че каквото и да градят човешките мисли, действия, хипотези, намеси ли се природата, изграденото може да бъде пометено за секунди. И понеже бедствията не подбират, ако си на мястото – страдаш, ако си далеч – оставаш с поуката, че човек няма нужда от всичко и не на всяка цена.   Светът веднага запретна ръкави да помогне, доколкото това е възможно в трагедия като преживяната на Хаити.

Ние в България също се стреснахме и за всеки случай агенции решиха да проучат има ли сред нас хора, които не смятат за уместно изпращането на помощ. Да. Оказа се, че има. Оказа се, че по мнението  на някои от нас в условия на криза трябва да концентрираме финансовите си усилия към себе си, а  не към другите. Лично аз смятам, че при подобни трагедии не може да не се помага: без скоби, без причини за отказ и без размисъл, но това е мое мнение, с което не ангажирам никого. Не се обединяваме да помогнем и точка. Ние просто много трудно се обединяваме около каквито и да е каузи.

Освен, ако не става дума за някоя политическа фантастика с модернистични елементи и абсурден резултат. Доказахме го през годините, концентрирайки усилия да се обединим около издигането на няколко политически месии. Но за сметка на това през изминалите дни почти се оказахме единни в отрицанието и в желанието сами да  дискредитираме собствената си държава пред Европа. Изслушването на българския кандидат за еврокомисар се превърна в тъжна пиеса с елементи на квартални сплетни, женски междуособици, политически реваншизъм и всичко друго, което може да ни хрумне и което няма нищо общо с основната цел на задачата: въпроси и отговори по същество.

За перото на един талантлив народопсихолог случилото се даде златни възможности. Трябваше само да прелистиш две-три вестникарски страници и да цъкнеш копчето на телевизора, за да те връхлетят ярки примери за явления, закономерности и национални феномени. Предполагам, че именно дните, които отминаха ще родят незабравими четива и ще влязат в класиката с нови потвърждения за характерните особености на българина. И конкретно за тази особеност (вероятно резултат от строя, през който наскоро преминахме): всеки да е виновен до доказване на противното. Виновен за конфликт на интереси. Виновен за некомпетентност. Виновен, защото е тръгнал нанякъде, защото не е стигнал до там ... и изобщо за всичко наоколо от ланския сняг до разпространението на кривите круши във фолклора и в душевността на българина.

Другата особеност, обаче, която блесна в целия си абсурд и която, вероятно е много по-важна за тази грозна национално-международна история беше, че ние – българите, винаги изместваме темата. Същината губи смисъл на фона на подробностите, които вечно разнищваме на дълго и на широко, разумът пропада някъде, затиснат от емоциите  и, ако сме тръгнали за Брюксел, впиваме поглед в нечия развързана обувка и стигаме до най-близкия магазин да подменим връзките, напълно забравили първоначалната си цел.

На финала в Брюксел вместо представянето на България пред Европа проследихме бурята в отношенията между две жени. Беше доста стряскащо за нацията и много ползотворно за народопсихолозите. Доказахме, че за нас интригите са над каузите, че държавата е в реанимация и  посинели пациенти излизат навън, за да покажат, че нуждата от спешна помощ е наложителна. Доказахме още, че сме единни поне в едно нещо: в отрицанието на всичко, което е произлязло в България и на всички, които идват от тук.

С две думи: доказахме, че ни липсват финес, ниво, благородство и широк хоризонт. Много е тъжно да кажеш това за себе си, защото аз съм българка, а ние – българите сътворихме жалкия евро-спектакъл от предните  дни. Някой може да са го гледали със злорадство, други – с гняв или тъга. Но съм сигурна, че по-голямата част съжаляваха, че това се случва именно с нас. Може би сме такива като нация – обичаме да произвеждаме повечко адреналин и не си позволяваме лукса да скучаем известно време без сътресения. Затова си започнах със сравнението: другите провеждаха евроизпити, а ние се тресяхме от тях, докато Хаити се тресеше от земетресение. Там се случи реална трагедия. Природата я сътвори за минути и последиците ще бъдат неизличими.

Казвам го, защото бях в Шри Ланка веднага след цунамито, което преди пет години опустоши всичко по брега. И още не мога да забравя, че там срещнах най-щастливите хора, които съм виждала някога. Те бяха загубили всичко: домове, покъщнина, минало. Но имаха себе си, бяха оцелели и бяха благодарни за това и знаеха как да оценят живота, човешките отношения, подадената ръка, единството в страданието и в щастливите мигове.

Ние тук имаме много неща, които денонощно се опитваме да сриваме и често опитите ни са напълно успешни. Не сме доволни един от друг, предпочитаме сплетните пред каузите, предпочитаме ниското ниво пред високото, предпочитаме да хулим и обругаваме, не да помагаме и да правим жестове. А сред нас има прекрасни, безценни хора.  Тогава защо? Отрицателният ефект на средата? Закономерности на народопсихологията? Или желание да си спретваме бедствия, за да оцеляват единици? Не зная. Да се произнесат специалистите. Зная само, че ако цялата тази отрицателна енергия, която сме впрегнали да изличим себе си от Европа и от света, бъде използвана за разумни и добри каузи, ние - българите ще постигнем чудеса.

И искрено съжалявам, че хабим време в неправилни усилия. А времето на никого и за нищо не е безкрайно.