Студеното време опразва поликлиниките. Твърди го една педиатърка. Но и ние си го знаем, че когато дойде студ грипчетата се прибират някъде на топличко и кротуват. Без значение дали са свински, пилешки или патешки. Когато малко се затопли, те отново ще се покажат.
    

    Няма нужда да правя всеизвестни здравословни констатации. Идеята ми е друга.
    Преди години бях чел за един цирк, който гостувал в софийски квартал. Децата се радвали, но не и възрастните. По цяла нощ лъвовете ревяли. Знаете как, с онова дълбоко гърло, откъдето излиза звук, дето смразява и костния мозък. Неприятно било за съседите на цирка. Подали оплакване. Станало каквото станало. Но страничният коментар на тази новина беше много интересен. Живо улично куче не останало да вее свободно опашка. Всички се изпокрили от воя на лъвоветe.

    Както казваше един мой любим автор: „Всичко можеше да си остане във вехтошарските складове на паметта, ако...”
    ... ако не бе тази носталгия по лъвовете. Студеното време ми напомни за натиканата в забрава тъга, че лъвските викове липсват в нашето ежедневие. Имам предвид личностите, които не могат да бъдат спрени нито със закон, нито с комисии, нито с популистки трикове. Смело мога да твърдя, че ако ги имаше, не триста, а трима престъпници нямаше да има. Щяха да се скрият като улични кучета. Или да изчезнат като свински грип в студено време. Не, не казвам, че лъвът е един и той трябва да събере в своя вой цалата енергия на природата. По-скоро във всеки от нас живее това царско животно. Но не бива да забравяме, че и ние понякога сме принудени да виреем в цирк. Политика, псевдокултура, наложен оптимизъм, зад който се крият спарени интереси – представленията са много. И билетите не са безплатни. Плащаме с мълчанието си. Дори с мечтите си. А понякога и с живота. А знаете какво става, когато този търпелив народ се надигне. Не, няма нужда от оръжие. Мина това време. необходима ни е истината. Само не ми казвайте, че нашите идоли са футболистите, певиците и другите карикатури. Навярно ние трябва да събудим истинските идоли. Звучи като кодирано послание в древна притча. Но можем да си позволим да вярваме в древните нишки на нашата култура. Някъде сред нас зрее лъвското, чийто вик смразява и обезоръжава пошлото, тленното и лошото. Пак можем да си бъдем обикновени, наивни и ежедневни. Но не е и толерантни.

    Иска ми се да ви кажа да не се страхувате от грипове, престъпници, улични кучета и политици с много холестерол в обещанията. Иска ми се да ви напомня и за Левски. И да ви посоча откъде да почерпим сила за нашия вик. А после да ви покажа нашето бъдеще. Но не знам дали ще мога сам. Ако с няколко градуса падне нивото на нашата култура, свобода и ценности, без да се замисляме ще отворим гърло. Само дано, отивайки си с подвити опашки, кучетата да не са ни изпохапали фатално.

    Като млади лъвчета, през първите нощи в казармата, ни беше трудно да спим. Имаше защо. Към всичко друго се прибавяше и отчаяния вой на лъва в градския зоопарк. Не зная защо ревеше – гладен ли беше, тясно ли му е било или е тъгувал. Но все вечер отваряше гърло и ни лишаваше от сън.
    Още чувам този вой – на тъжно и гладно за кауза животно. Наистина, от време на време по някое куче се разбягва с подвита опашка. Но и кучетата се изхитриха. И те мутират. Като някои грипове, които могат да оцелеят и при минусови температури.