За писатели от подобен ранг се пише в неделя. Не е закономерност, а предпочитание. Не е и каприз, а по-скоро необходимост. В неделя дори клетките на мозъка си почиват. Улиците са по-тихи от обикновено, а въздухът е по-малко населен с напрежение. Едва тогава започваш да усещаш тъгата. Тя е най-точният диоптър, с който нашето късогледство може да съзре истината за живота.

И сега е неделя. В една година, в която ще се отбележат три десетилетия от смъртта на Ромен Гари. Правил е два опита за самоубийство. Вторият е успешен.

Срещнах го на улицата, на една витрина в книжарницата. Не го познавах, но го стиснах в ръката си. Стресна ме съдбата му. Да посегнеш на живота си е много, много тъжно. И после... После той посегна към моя. Не, не да ми го отнеме, а да ми даде нов. Зачетох се и усетих онова духовно подбутване, което добрите автори владеят.

Малко по-късно говорих с моя близка. Видя книгата на Ромен Гари в ръцете ми: „Нататък билетът не важи”. Очите й се отвориха. Призна ми, че изпитва завист. Беше чела повечето неща на Гари. И сега искаше да е на мое място – отново да се потопи в неговия свят.

Пиша този материал не защото вече съм изчел цялото творчество на Ромен Гари. Не. През ръцете ми мина само тази книга, която си взех от книжарницата. И сядам да пиша за него. Но не искам да дълбая в творчеството му като сляпа къртица. По-скоро открехвам вратата като читател на един майстор по човешките въпроси. Сигурен съм, че ще го направя по същия начин и със следващата му книга. Знам какво ме чака. Една тъга – голяма, трудно смилаема, болезнена и все пак начертана със силата на духа и умението да я посочиш, а не да й се подчиниш. А колко пъти нас ни е задушавала тя? Колко пъти е идвала нощно време да ни стряска и да ни задава въпроси за живота, на които ние нямаме отговор? Искала е да знаем какво ще правим с тревогата, с някои необясними настрония, които ни смущават не само в сънищата и със съмнението, че нещо ни липсва. Много пъти сме надигали глас в опита си да назовем проблема, който ни измъчва, но е излизало само ръмжене? Ромен Гари го изписва – мълчаливо, упорито и безпощадно. Той не просто е писател. Той е красив художник на тъжната истина за живота. Не, на мен не ми ставаше по-леко, докато четях „Нататък билетът не важи”. Все едно бях затворен в малка стая с прозорче на тавана. Все натам гледах, все чаках лъч надежда. Но не идваше. Искаше ми се да намеря верния път с героя в романа, но усещах как ситуацията се усложняваше все повече и повече. Краят бе близо, когато разбрах, че не с героя на Гари, а със себе си водя кореспонденция. Героят – това бях аз. Можете да си представите какво доверие може да се има на автор, който измъква нашето собствено аз и го поставя с лекота в друг свят. 

Това е роман за мъже. За техния залез. Мъже на възраст, които са постигнали много, имат всичко – дори прекалено млада приятелка. Мъже с тъга. Няма го поривът. Заместен е от досадното телесно напомняне, че вече не си онова, което си бил. Сексът е важен. Дори повече отпреди. Сексът е от мъжки род, но не винаги правото там е на страната на мъжете. Тъгата, болката и депресията – те са от женски род. Когато силите са изцедени, мъжът, за съжаление, започва все по-често с тях да флиртува. Тогава от карнавал, сексът се превръща в изпитание. И ако до онзи ден интелектът е играел роля на висш метаболизъм в консумацията на любовта, сега той болезнено започва да дращи и да лющи боята на замазаните ни доскоро страхове. Тогава героят вика своите спомени от миналото. Иска да заживее с тях, наместени зад очите му на стар и уморен човек. Но така се изправя срещу собствената си природа. И за да я надхитри, започва да си мисли, че е някой друг, че не той, а лице и тяло назаем обладават приятелката му с контролирана мощ и сила.

Ако ви кажа, че това е любовен роман, сигурно никога след това няма да посегнете към книга, съдържаща думата любов. В „Билетът нататък не важи” има околосветско пътешествие в земя, населявана от един-единствен човек. Тъжният. Той гасне, но не иска да се примири. Има власт, има пари, има красива любов, но няма време да им се наслади. Тленността на времето го следва по петите като товар, който от ден на ден става по-голям, а неговата сила е отслабва.  

Прочетох книгата преди два месеца. Много малко неща от нея са избледнели. Уви, боите, с които рисува Гари, са трайни. Защото това са и нашите багри. Казах, че книгата е за мъже, но в нея има повече покана за жени. Не толкова покана, а по-скоро търсене на прошка, че мъжете стават тъжни и залязват не само с ограничаване на сексуалните си способности. Предизвикателството, рискът, емоцията, любовта – всичко това сякаш се превръща в инструмент, а не в цел, защото са рутинно овладени. На прага на шейсетте не можеш просто да се хвърлиш с главата напред в една авантюра. А ти се иска. Толкова много, че се заричаш: „Не се ли получи, слагаш край. На всичко.” Дори на живота? – ще попитате. О, това е най-нищожното, с което разполага всеки мъж, когато става въпрос за достойнство.

Питам се защо досега не съм срещал Ромен Гари. Къде беше той? Защо се е криел?

Изпитвам страх, че мога да отговоря на тези въпроси. Но ще го направя.

Нашият свят има нужда от наркотици. Имам предвид интелектуално надрусване. Любовните романи, наивните сюжети, пошлата музика, зрелищното кино – това са леките наркотици. Другите наторяват съзнанието ни с фалшиви и дори опасни илюзии. Но човек не е социален жълтък. Негова основна съставка не отива за застройка на чужди интереси. Съзнанието му може да е населено с безброй ангажименти в един задъхващ се свят, но душата му остава настрани. Никой не може да я залъжи. Нейното пречистване е страданието. Още Аристотел го е казал. Със страданието и търсенето на истината, тя се възражда. Жалко, че за това остава все по-малко време. За съжаление неделята, в която всичко друго спира и остава човекът, е една. Още по-тъжно е, че Ромен Гари може да остане още дълго незабелязан. И неговата песен да не се чуе.

За себе си имам добри новини. Открих Ромен Гари. Прочел съм едва една негова книга. Предстоят ми останалите, които съм си разпределил във времето като базови лагери.

За финал оставих малко суха информация за родения в Литва писател. За всеки, който не го е срещал, тя би приседнала. Затова е хубаво да се отпие поне глътка от невото творчество. Не, не сладни. Точно обратното. Но не се притеснявайте. Четейки Ромен Гари вие не се окопавате с екзистенциален мазохизъм. Понякога на фона на една човешка трагедия нашата лична би могла да изглежда лесно смилаема. Ето затова при нас на гости пристигат добрите писатели – за да ни опишат онова, което ние не можем да признаем пред себе си. Успеем ли с тяхна помощ да го направим, билетът за следващото пътуване ни е осигурен. Трябва само да отворим вратата.

Ромен Гари е псевдоним на Роман Кацаев. Емил Ажар е другото му име. По този начин той успява да спечели два пъти наградата „Гонкур”, която иначе се присъжда само веднъж. Роден е във Вилнюс през 1914 година. Тогава територията на Литва е в границите на Руската империя. Преселва се в Париж на 14 години. После става участник в съпротивата. След втората световна война има кариера на френски дипломат. Любопитно: първото му назначение е в България. Военен, дипломат, кинорежисьор, писател...

Тук Ромен Гари ме прекъсва. На едно листче до мен на масата стоят записани последните му думи: „Всичко може да се обясни с депресия. Но в моя случай трябва да се има предвид, че тя продължава откакто съм възрастен човек и именно тя ми помогна да стана известен писател. Добре се позабавлявах. Благодаря и сбогом!”

Човешкият живот е особено преживяване. Там, където дори насилствено свършва, може би започва неговото вечно съществуване. Доказват го романите на Ромен Гари – един все още неперфориран билет за пътешествие в света и на нашата душевност.