Розово, жълто и нерядко червено – това са цветовете на нашата действителност. Сложете зад всеки цвят новина, събитие или случка и зад себе си ще усетите поне дузина надигащи се любопитно глави. Интересът към онова, което не притежаваме, не можем да направим или да си позволим, е голям колкото балон, пълен с горещ въздух. То ни издига до онези надморски височини, където въздухът е разреден и не става за дишане. Но нима не можем да пъхнем глава в горещия газ и да се опияним до степен на ръкуване с образи и представи? Разбира се, че ние създаваме звездите, идолите. Купуваме им коли, къщи и острови. Защо? Защото ролята им е да създават сензации. И на нас ни се иска, но не винаги ни стиска. Но има кой да върши черната работа. И колкото повече те ни изненадват с поведението си, толкова повече ние кимаме като доволни работодатели.

Една женица отчаяно молеше в един форум за помощ. Кучето й скимтяло и плачело насън. Не можела да му помогне.

Ако беше човек, щяхме да го разпитаме какво сънува и от какво се страхува. Психиатър щеше да направи аутопсия на психиката му и да анализира поведението му. Уви, кучето принадлежи повече на природата, отколкото на хората. Ние го притежаваме дотолкова, че го имаме до себе си благодарение на нашата природа да обичаме животните. Останалото е табу. Кученцето може да сънува как гарги грозно грачат. Но никой, никой не е в състояние да му помогне. А на нас – кой ще ни помогне?

На този етап ние нямаме нужда от помощ. Ние продължаваме смело напред.

Първата братовчедка на Азис в глобален план лейди Гага вече може да бъде увековечена в музея на мадам Тюсо. На подиумчето, където ще стъпи, е хубаво да се сложи табела: Събирателен образ на най-смелите ни представи за поведение и озвучаване. Тя може всичко, тя е всичко, тя го направи: бисексуална, наркотици, хубава, смела, шантава, известна, талантлива, безразсъдна... Лейди Гага е Златното момиче на нашата цивилизация. Спомняте си приказката как вещицата предупреждава, като се появи жълтата вода, да цопне момичето в нея и да вади – да вади колкото се може повече бисери и ценности, богатство.

Ако се опитате обаче да имитирате лейдито, преди това трябва да си направите гаргара на гърлото. Защото много от детайлите на този събирателен образ ще ви приседнат. Не защото са ви чужди. Те просто вече са надминали усещането за ракета-носител на нашата дързост. Тук наистина става въпрос за глобална намеса. Вътре в този продукт са събрани желанията, копнежите и исканията на милиони. Иска ми се да кажа милиарди. И ще имам право, защото китайска копирна машина вече вдишва попкултурата на Запада и доказва, че също има гъдел. Продуцентите и компаниите са създали този продукт, имайки предвид не отделна наша слабост или трепет, а цели течения и модни тенденции. Вътре има кич, еротика и всичко що е розово; има клюки, дълга и мистериозна като вътрешностите на чревоугодник биография – ето го жълтото. Остава червеното – с него ние ще се оцветим.

За съжаление не виждам от раз да спрат инцидентите в планината със скиори и сноубордисти. Катастрофи също ще стават. Жертви ще има и там, където адреналинът е най-висок. Дали има връзка с граченето, гаргарата и Гага (накратко - Гаргага)? Има. Тя е в страха.
Събирателните образи на нашите желания вече отдавна са ни изпреварили. Нашият балон се намира в открития космос. За целта, искаме или не, трябва да държим главата си постоянно в газовете. От това ни се завива свят. И започваме да вием като кучета в съня си. Събуждаме се с въпрос: С какво аз приличам на останалите? Чалга, Гага, купон.  Нима имаме друг избор? Имаме. Той е в предизвикателството. Хващаме ските и се забиваме в лавината. Или пробваме трева. А защо да не се поразходим голи на някое изложение за строителство? Веднага ще ни построят пиедестал. Така ние ще си легнем спокойни. Изпълнили сме си дълга. Жаждата ни за геройство ще е утолена. Най-после някой ни е посочил с пръст и ние сме се откроили. И то в свят, в който – искаме или не – трябва да живеем. А онзи, за който евентуално мечтаем и милеем, е мъничък като врабче. Само едно „Га-а” и всичко се покрива. Ето защо, за да не се задушим в комплексите си за малоценност, трябва да настроим стомашния си тракт към храната на съвременната действителност. Иначе ще загинем в духовен геноцид като герои без имена.

„Най-страшно бе Министерството на любовта. То изобщо нямаше прозорци... Там бе невъзможно да се влезе освен по служба, но и тогава пак само след като се проникне през лабиринт от бодлива тел, стоманени врати и скрити картечни гнезда. Дори по улиците, които водеха до външните бариери, бродеха стражи с лица на горили, в черни униформи и въоръжени с гумени палки.”

Позволявам си да прочета на глас тук част от романа „1984”. Не искам любовта да изчезне от съня ни завинаги. Нито пък пророчествата на Оруел да продължават да се сбъдват. Скандално, провокативно, цинично – това са продукти, създадени от нашия страх. В действителност ние не искам да бъдем такива. Затова ползваме звездите за тази цел, превръщайки ги в кофи за боклук. Само дето Министерството на чистотата отдавна е в безсрочна стачка. Защото, освен да цапаме, ние трябва и да пазим чисто. Чистото, красивото и дори обикновеното като хляб и сол е по-вкусно, когато около нас е тихо. И всички гарги са избягали далеч, много далеч от съня ни. Наспим ли се хубаво, можем да излезем на разходка из природата – нашата.