Дългото професионално отсъствие на Путко Мафани обикновено завършва с поведение, напомнящо малкото му име. Погледнете Станишев за пример и не му съчувствайте. Защото в последните си месеци като премиер изхарчи неприличен бюджет за най-безполезния PR, който може да се купи с пари. И не остави нищо настрана за опозиционните дни, когато повече ще му е необходима квалифицирана комуникационна помощ. Късно е вече за имиджмейкъра Путко, защото той може да спасява само имена и рейтинги. А един бивш премиер има нуждата да си спаси задника. Не само в собствената си партия, но и в историята – за бъдещето също вече е късно.  

Намерете Станишев и му дайте целия праймтайм на ефира, докато не отговори на въпроса „Пич, къде ни беше страната” - на правилното място или на басейн „Спартак”. След като в пропагандния положителен баланс на мандата му създаването на ДАНС е било абсолютната гордост – задължително трябва да разполага с версия за престъпните обвинения към най-популярната фигура от агенцията. Повече от задължително пък е да разполага с много смислена версия. Защото с лайната, в които е затънал един бивш премиер, може да се напълни олимпийски басейн и даже да останат. От тях изглежда безнадеждно да се изплува, но експериментите за задържане над повърхността на екскрементите са позволени. Позволени са всички логични обяснения, но не и поведението на Путко в безизходица и на засрамен сфинкс едновременно.

Случаят „Алексей Петров” има експремиерска нужда от разграничаване или от защита, само не и от тишина. Защото не става въпрос кой ще е следващият председател на БСП или коя преоблечена мутра има проблеми с държавата. Става въпрос за самата държава и имало ли е въобще такава през последните години. Става въпрос и за политическата ти смърт – дали да бъде бавна, мъчителна и неизбежна. Или поне в последните си минути да се изповядаш пред електората. Дали да останеш Путко, или да се опиташ да излъжеш историята, че си постъпил достойно - каквито опити правят с 4 февруари живият Първанов и мъртвият Николай Добрев.  

Путкоповедението пръв го започна Алексей Петров – трябва да се отбележи за статистиката, но няма значение за паметта на общественото мнение. Станишев е без депутатски имунитет, защото Петров предпочете да е лоялен гражданин пред новия премиер, вместо лоялен служител на бившия. Въпреки че от него е получaвал единствено публични похвали за работата си. Всеки средно емоционален човек на мястото на Станишев би се засегнал и някак изживял предателството. Той обаче не демонстрира нито обида, нито прошка. И се държи така, сякаш го няма и е нямал нищо общо с ДАНС. Което просто е невъзможно да бъде определено като адекватно поведение. Още като министър-председател Станишев не впечатляваше с адекватност, но в опозиция е направо нетърпим. Иначе щеше да разказва за кадровото си решение „Алексей Петров”, докато и последната единица електорат не изгаси отегчено телевизора си. Тази единица трябва да чуе подредени логично изречения, какво е алибито на предишната власт за личния състав на  службите. И как по нейно време се е ставало съветник на ДАНС – с качества, по невнимание, с компромат под ръка или няма нищо случайно. Какъвто и да е Алексей Петров, със сигурност не е по-голям от държавата. Затова нейната позиция е най-важната – как тя разреши и легитимира кариерата му и как гледа на завършването й с белезници. Може да гледа и като на тенденциозно разчистване на сметки, но нека тогава го съобщи. Ако е убедителна, лесно ще намери публика да й повярва. Защото личността на Петров не е достъчно ясна, за да има и ясно обществено мнение.    

Провалът на Румяна Желева като еврокомисар беше най-големият опозиционен успех на БСП и най-шумното й пропагандно оръжие. Сега то е обърнато срещу нея, понеже казусът е подобен – коя кандидатура е достатъчно компетентна за даден пост, без да влиза в конфликт на интереси. И ако Борисов си получи заслуженото с номинацията на Желева, справедливо е същото да се случи и със Станишев. Той не успя да се пребори с подозренията, че е създал ДАНС единствено за да се еманципира от Румен Петков. Нещо, което въобще не се допуска, че би направил сегашният премиер, за да ограничи влиянието на свой министър – имиджът му предполага уволнение, вместо създаването на нова структура. А сравнението припомня отново старите въпроси – какъв реално беше Станишев в собственото си правителство, сам ли си подбра министрите и можеше ли да ги контролира. И докато за министрите не изглежда особено сигурно, то за назначенията в продуцираната от него агенция няма чак такива съмнения кой е одобрявал CV-тата.

Досегашната комуникационна стратегия на БСП в опозиция изключва рационално опровергаване на разкритията за предишното управление. Вместо да чистят собственото си име - партийната директива е да се замърсява рейтингът на ГЕРБ със същите обвинения, които се стовариха върху тройната коалиция. Целта на това PR поведение не е БСП да стане по-симпатична, а ГЕРБ да заприлича на нея. Доколко е правилен подходът обаче, може да се изчисли според важността на въпросите: „Кой е Стенли” и „Кой е Алексей Петров”. Получаването на равностойни отговори вече е извън възможностите на кризисния PR. Прекалено късно е за Путко, Станишев. Имиджмейкърите могат да почистят и някое друго случайно лайно от името ти, но не и да обяснят къде ни беше държавата.