Скъпи Пол,

Когато прочетох трактата на Лев Толстой „Що е изкуство?”, бях изумен от дързостта му болезнено да критикува Шекспир. Как може, мислех си тогава, някой да се опълчи срещу нещо световно, класическо, всеизвестно и популярно във всички театри, каквото е явлението Шекспир. Не че Толстой не беше голям за моите очи. Но така, да излезе, да обяснява, че Шекспир е – прощавайте за израза – боза работа, ми се струваше дръзко до степен на цинизъм.

Разбира се, когато четох тази „ерес” срещу световните вкусове, бях на скромните двадесет години. Дори и не бях помислял да се опълча срещу признатите в цял свят класици. Толстой обаче ме научи. Не толкова да му подражавам и да заявявам на всичко що е изкуство, че не струва. По-скоро в дързостта, която близо осемдесетгодишния тогава Толстой ми показа (на толкова е бил приблизително, когато излиза трактата му) – видях провокация да намеря своя личен интерес и едва тогава да му се посветя.
Пол, след като направих това славянско въведение, струва ми се, че е време да ти кажа колко слабо е мнението ми за Бийтълс като цяло. Но това да не те притеснява. Недоверието в твоята и в музиката на групата ти като цяло по-лесно ми помогна да се ориентирам в един свят, където пропагандата е винаги оръжие, дори когато е направено от перата на бял гълъб. Нека покойният твой колега Джон Ленън ми прости дързостта, но онова, което той направи, изобщо не стигна до сърцето ми. Да не говорим за твоето творчество, Пол. Мислил съм си неведнъж, че вкуса ми е направен от камък, заради това, че групата ти не ми завъртя главата и не съм мислил да ви слагам на плакат в стаята си. Песни като  „Let it be” не промениха и на йота мирогледа ми. Направиха го други, но това вече е друг въпрос.

Пол, никога нямаше да седна да ти говоря колко не си ми скъп и така нататък. Но ти си позволи да отидеш твърде надалеч. Стигна до моя град – Варна, където живея аз, семейството, приятелите и колегите ми. Защо, Пол? Какво искаш от нас, от нашия кмет и изобщо от нас като хора? Да ми дадеш съвет как да се хранят децата ни? Нима? Това е пропаганда, Пол. Затова, моля те, замълчи. Консумирай известността си в тесен кръг. Радвай се на това, което направи в музиката и с младостта на много хора. Не ме карай да ти припомням за библейските трески. При нас ги има – да, има ги. Но какво да кажем за гредите в твоите? Та нали тях не можа да преодолее бившата твоя жена, Пол? Сигурно не си й готвел английски стек или джолан по Бъкингамски?

Прости ми за плебейския хумор, но ми се струва, че тук, в това писмо, мога да го употребя. Жалко – наистина жалко и за Боно, който тръгна по твоите стъпки. Него го обичах. Любовта ми към U2 оцеля дори и след прочита на метежния трактат на Толстой. Но той се огъна и взе, че стана като теб – започна да дава акъл на всички хора по света. Нормално е да го обвинят в замърсител, вместо в пречиствател на обществения въздух – твърде много прахоляк вдига с кампанията си. Като тебе, Пол. Разбира се хора като вас не бива да виреят само върху стари лаври. Но не ме убеждавайте, че като сте натрупали до гърло слава от музиката, трябва да тръгнете да учите другите как да живеят и как да ядат.

Мили Пол, днес е 14 февруари. Както виждаш не ти се обяснявам в любов. Днес у нас се иска прошка, преди да започнат 7-седмичните пости. Настава време да се смирим. Затова, преди да замълча, те моля да ми простиш, ако съм засегнал стволовото ти английско его. Аз наистина съжалявам, че си се родил в тази държава. Всички там поучават и дават съвети и винаги носят панталони със задни джобове, където крият други намерения. Прощавай и за това Пол.

Приеми писмото ми с мир. Колкото до нашите деца – във Варна и в България – бъди сигурен в едно. Няма да ги овълчвам с месо. По-скоро ще ги науча да четат автори като Толстой, които ще възпитават в тях дързост и смелост да имат свое мнение, което да защитават дори и ако се наложи да излязат пред света и да кажат, че Шекспир и Пол Макартни не струват. А не да слушат хванали мухъл английски чичковци да им говорят за вегетарианство. Ще науча своите деца да се обосновават в избора си на вкусове, без да повтарят наизуст световния хор от последователи. Защото във Варна и в България, Пол, е хубаво – а това вече ми е много скъпо и непрежалимо.      

На финала, скъпи Пол, ще изразя надеждата си, че един ден ще те срещна край ФК-то във Варна. Надявам се да те разпозная измежду останалите твои съостровитяни, които идват тук да фиркат евтина бира и ракия, докато нагъват кебапчета и кюфтета за една лира тройката. Ще ми бъде драго да си поговорим – за вегетарианството и за твоята съпруга.
Бъди здрав, Пол!

Оставам твой:

Мариан Желев