Албената. Така викахме на тогавашния експрес до София. Никога не го възприемахме като влак идващ от столицата, а само като заминаващ за там. По него време, имам предвид осемдесетте, на гарата се събираше толкова много народ, сякаш цял Добрич се готвеше за малка революция, вложена в едно нощно пътуване. Нямаше ги частните автобуси, дори ходенето с кола на умопомрачителните 500 километра бе асоциирано с излизане зад граница.

Албената беше връзката с центъра

На пътниците, които биваха изпращани, се гледаше с особено внимание: като късметлии, като вече развити и оформени личности, готови да посетят столицата. Една нощ ги делеше от големия град, от събитията там и от начина на живот. Нощ, през която влакът прекосяваше цяла България. И докато пътниците спят, той ще ги люля в железните си прегръдки до момента на пристигането сутринта. И сякаш пътуването е било сън – от дълбокия североизток вдигаш глава в центъра на България – София.

Дали защото бях дете, или и другите гледаха на тази композиция с особена вид гордост, този влак захрани миналото ми с онази характерна авантюристична нотка, в която пътят напред и нагоре винаги се свързва с нещо забележително.

Не само че израснах в Добрич. Част от детството ми мина на улица „Железничарска” – първата успоредна над линиите в града. Там, при баба и дядо, край линиите и вагоните,

появата на Албената се символизираше с идването на бялата лястовица

Естествено, че не беше като пътническите и товарните влакове. Напрежението, багажа, хората – спомням си тези моменти – лицата обърнати към релсите. Ето, влакът идва от Кардам. Около двайсет минути престой – цигара за възрастните, последни прегръдки, багажът, и свирката се чува. Влакът бавно тръгва. Животът – променя се особено много за тези, които тръгват към София. Бяхме сигурни в това.
Днес е 28 февруари 2010 година. Минали са толкова години от онова време.

Албената вече не е онова, което беше

И сигурно щеше да си остане поредната оглозгана ябълка от една бивша гордост, ако влакът не се превърна в ковчег преди две години. Роднините, познатите, дори съгражданите на жертвите не гледат на влака като на грандиозно събитие. Тракането на колелата отброява миговете без любимите същества. Вече нищо не е както преди. Дори гарата, коловозите. Днес там почти няма вагони. Избуяла е трева, сградите се крепят на спомените на хората. Идващите и отиващите си композиции минават бавно, стъпват едва-едва по релсите. Появата на новите мотриси – модерни, луксозни – пасва на околността като обещание на надъхан политик преди избори. Тръгне ли си от гарата лъскавата мотриса, всичко си остава като преди.

Албената – сега тя се споменава в статистиката с черно мастило

Има много тъга. Повече, отколкото думите могат да нарисуват или една камера може да покаже в новините. Разплакана майка, наведени очи, примирение със съдебната система, със състоянието на влаковете и отношението ни към живота. Защо стана така? Никой няма да ни кажа? Сигурно ние най-добре си знаем. Влаковете, катастрофите, корупцията – замислете се, накъде върви нашият влак сега? Обикаляме ли го с нетърпение и чака ме ли будни да пристигнем на централната гара в столицата на нашето щастие. Докато отчаяно се мъчим да се борим за по-добро купе в местата на живота, някак между другото пропускаме най-важното: че не мястото е най-важно, а чувството, което оставяме след себе си. Не е ли приятно да има кой да ни помаха от перона. Сега тези майки, бащи, сестри и братя стоят тъжно в църквата и със свещ огряват пътя на своята молитва.

Албената – знаете защо се казва така. Земите на Йовков, браздата на неговото творчество, паметта на нашата история. Йовков – и днес трябва да има кой да разкаже тази тъжна история. Ако пък не може – поне да запомним, че добрите спомени са печата на нашето детство, а лошите – те трябва да са обратния ни билет към доброто.

Поклон пред паметта на жертвите!