Въпрос:
Колко спечелихте с последната си книга?
А: 100 000 лв.
Б: 5 лв.
В: Почерпих приятели.
Г: 0 (Нула).

Верният отговор не е сред посочените. Правилно се отговаря със: „Загубих” – само че това е в пълно противоречие със зададения въпрос. Всички си го знаем и няма нужда да го упоменаваме специално. За да излезе една книга, винаги бъркаш в своя джоб или в този  на спонсора си. На този етап българският писател е винаги губещ. Неговите ценни придобивки се измерват с друга валута.
Навремето, когато толкова ми бе пораснала работата, че реших да стана писател, Христо Калчев, лека му пръст, ми каза: „Захващаш се с най-шибания занаят”. Най-странното е, че му повярвах. Тогава логично бе да пратя по дяволите и амбициите си, и мераците си за творчество. Уви, бях на малко повече от двайсет – възраст, която те провокира да хванеш оголените кабели на социалната инсталация, да си изгърмиш бушоните и така да станеш проводник на поголовно количество енергия (случайно или не, точно по-това време започнах да се заслушвам официално по AC\DC).

Така и стана. Христо се оказа прав – занаятът се оказа не само шибан, но на всичкото отгоре, дори да искаш, не можеш да го изоставиш. Той те преследва по петите като тонколона, от която непрекъснато звучат спонтанни аплодисменти. Какво имам предвид ли? Замислете се. Дори да не сте писател – това същество е едно от най-самодоволните творение на Небесата. Обикновено, когато твори, край него винаги има публика от измислени образи, които слушат и стоят с отворени усти. Писателят трябва да се обърне с едно око към тях и на екранчето се изписва: Аплодисменти. Е как, кажете, човек да се окаже от тази вярна публика.

Вярно, всичко ми бие малко на лудост. Но покажете ми един писател, на когото всички дъски са добре рендосани, яко са заковани и ни една не хлопа. Лично аз нито една книга няма да му прочета. Колкото до самочувствието, то винаги е нужно, когато тръгнеш да бродиш в света на непознатото духовно. Друг е въпросът с онези, които имат самочувствие, но никъде не бродят: чоплят семки, бъркат си в носа и плюят по страниците, мислейки си, че това е изкуство.

Но да се върнем на парите.

Мистър Дянков, както я е подкарал, скоро ще пресити де що има човек в тази държава, ще му обърне джобовете и ще си вземе дължимото. Почна се от чалга, поп, кооп и прочее допингова култура. Мина се дори през самите данъчни; идва ред на лекари, зъболекари и може да се стигне до попа – хората в расо също плащат данъци, Христос го е рекъл: „Отдайте кесаревото кесарю, а Божието Богу!” (Марк - 12:17)

Накрая ще останат писателите. Тук обаче в мислите ми покълва съмнение, наторено от реалната обстановка в страната. Първо, официално такава професия няма. Умните глави казват, че писател не се става приживе. Това означава, че като си вземе вечно довиждане, писателят едва тогава ще започне да си плаща данъците. Сиреч: „Много поздрави от дядо Светльо-Петър или от чичко Азис (Азазел) и нека мин. Дянков да полива мушкатото на гроба ми, а после да го продава като хербарий на учениците от първи клас, за да кърпи бюджета”. Тъжна истина. Може да стане още по-тъжна, без грам сантимент, ако продължаваме да гледаме на книгата като стока и я впрягаме да носи ДДС-то на икономиката.

Когато взех първата си награда от конкурс, четири години по-късно държавата почука на вратата ми. Искаше си своето: данъчето. Наградата ми не беше внушителна, а данъчето си беше направо данъченце. Обаче институцията ме подгони – с хартия, със служители, със закон. Естествено, бях похарчил наградата много отдавна, само за една вечер дори. И е вероятно да съм оставил данъченцето като бакшиш на сервитьорката. В крайна сметка си платих, но от този момент гледам на литературните конкурси подозрително – когато те награждават там, в портмоненцето винаги бърка държавата. Като улична джепчийка – с дългите алинеи и членове. Да, професия писател няма, но като изкара някой лев това странно животно, бързо му тикват елката да си калкулира дължимото.

Едно време писателите бяха привилегировани – почивни бази, внимание, интерес и тиражи като за цял Зил с ремарке. С един хонорар можеше да си стегнеш живота. С друг – да разпуснеш с дузина приятели цяла година. Уви, всичко тогава се прекарваше през центрофуга – капчица свобода не оставаше. Да не говорим, че книгите задължително минаваха на струг, откъдето винаги се докарваше профила на компартията.

Да си призная, няма как да въздишам по онова време, защото до падането на комунизма, аз стоях в ухилен анфас спрямо действителността. На 15 години по-важното бе, че за първи път се насвятках с мастика, отколкото, че са пуснали маслото на Тодор Живков. Животът бе песен, а песента ми бе дълга и съставена от един протяжен куплет.

После пътят ме заведе при писателите. Бедна ви е фантазията колко килограма наивност е нужна, за да се изправите пред този фундаментален избор. Не бързайте да ме шамаросвате с обвинения, че изкарвам писателите жертви. Напротив, те са точно обратното. Но това ще го кажа накрая. Не ме карайте сега да бързам. Та думата ми е, че за едно разказче ми плащаха толкова, колкото да си купя кутия цигари, която изпушвах след това, докато пиша другия (признавам, че това е цитат от последната ми книга). За наградата и данъченцето споменах. Когато издавах първата си книга, спонсорите, при които влизах, ме тупкаха победоносно по бузката и хвърляха по някой лев. Благодарях им и отлитах. Правех премиери и продавах книгата. Парите стигаха, за да си сложа бензин и да стигна до другото населено място...

Пълна идилия, нали? Сега сигурно очаквате да кажа: Един ден, обаче... и станах милионер. Пием с Дянков ракия Цар Симеон, докато фотографи са ме наобиколили като най-големия данъкоплатец в държавата. Малко по-късно, някъде към 120 страница от този роман, тълпа от мои последователи се събират пред сградата на моя дом и ми искат автограф. А аз гордо пристъпям с обещанието, че да си писател е най-великата професия...

Знаете ли, може и да напиша такава книга. Но не ми е на дневен ред. Занимава ме една мисъл – дълга като непостроена бг магистрала и тясна като забравено клише: че да си писател не е кой знае какъв келепир. Попитайте кое да е дете от училище какъв иска да стане. Ако едно ви каже писател, премерете му незабавно температурата и му дайте три дена почивка. Да имаш готина кола, гадже тра-ла-ла и депутат за баща – това е може би добър модел. Думичката писател само куцука в представите на младите като форма на бъдеще. Но идва ден, когато тази дарба ти се стоварва на главата. И трябва да избираш: наплюваш я и я изпровождаш като употребен парцал, или я приемаш и крещиш колкото ти глас държи: „Здравейте, илюзии!”

Нито в училище, нито в университетите, нито дори в пространството около нас някой си има понятие какво да направи, ако стане писател. Разчита на случайността, на провидението и на вярата си. Както и на шепа приятели, с които по-лесно се преглъща иронията.

И все пак не забравяйте, че ако един ден ви споходи полъх на интелигентност, разходката с книга под мишница на истински писател ще повиши коефициента на вашата смелост и дух за предизвикателство. Ще искате още и още писатели да каните в духовния си дом, за да се научите да стъпвате като свободен човек, а не като данъкоплатец. Защото четенето ще си остане една неестествено добра магия, която ще вирее напук на всички закономерности. Ако писателите изчезнат като племе, светът ще стане по-богат и по-алчен. Писател – това е спестовната касичка на човечеството, където то трупа своята необработена енергия и неразбрана духовност. Писателят сяда и от неживата материя фотосинтезира кислород за духовен обмен между хората. Благодарение на него хората започват по-добре да разбират себе си. Това обаче се узнава много, много по-късно, когато той си отиде, оставяйки своето мушкато за паметна плоча. И едва тогава той става милионер.