Кучетата стават неспокойни преди земетресение. И не само. Съберете една дузина и им размахайте прясна шунка или резен бекон. Ще се намери куче, готово и ръката на стопанина си да захапи за храна. Но нещата се променят. Както казваше Оруел в едно свое есе: две и две не винаги прави четири. Има хора в България, които се оплакват от своите домашни любимци. При земетресение те толкова дълбоко спели, че чак похърквали. И започват да се чудят куче-приятел ли гледат или хрантутят космат мързеливец. Домашните любимци твърде много приличат на стопаните си, макар понякога да не сме сигурни дали изобщо кучетата са това, което бяха. Но е ясно, че отделни личности иззеха техните функции. И от хора се превърнаха в любимите кучета на онези, които стопанисват държавата ни. Дори се заформя нещо като кучешки БДС – лаеш по определен начин и печелиш квота за височина. Няма проблем, скандал или инцидент в регето на нашето бе-ге ежедневие, който да не следва един и същ ритъм. С еднаква мелодия, но с различен текст, всичко се обръща наопаки. И вместо повод да се облечем с хладнокръвие и безмълвно действие, превръщаме проблема в трибуна, на която изкачат кучетата. Да вземем за пример онези напили се ученици. Или коя да е зверска катастрофа. Глутницата излиза и се почва. Лаят срещу родителите, срещу държавата, срещу пътищата и дори срещу психологичните метеоролози, че не са предвидили подобен тип поведение в социалната атмосфера. И каква полза? Изпълват с присъствието си телевизора, вестника или кой де формат и се почва. Мислите, че хората се настройват и вземат под внимание тази спонтанна агресия? Нищо подобно. Дълбоко в човека вирее страх, който се събужда при лай. На първо и второ четене той не си го признава. Ето защо още по-сляпо започва да се подчинява на тези лаещи лидери. Всъщност изконното значение на лаенето би трябвало да се превежда като пазене или известяване на стопанина, че нещо съмнително се навърта около двора. За съжаление цялата ни държава е един незатворен популистки двор, където кучетата се надлайват. На когото гласът се извиси най-високо, канят го в двореца, където доживот му запушват устата с бездънна консерва шунка и нескончаем дивидент от кокал. Иначе каква друга причина за показване на зъби и сгъстена слюнка, която олигавя слуха на читателя. В такива моменти лъсват гърлата на всички наточени лидери, които повече викат и приказват, отколкото да действат. Започват да ги канят по предавания, правят ги лидери на партии и застават начело на митинги. Кресчендото им така замайва тълпата, че тя неусетно им хвърля парчета от своите меса, за да ги разлае още повече. Колкото до истинските жертви, предизвикали полемиката – че кой изобщо говори за тях? Те стоят отритнати и употребени. Остава им само да си ближат раните и да поглеждат поне с едно око към Господ за възмездие. Не се чудете, че в такива моменти тихото гласче на истината стои скрито под капака на тенджерата под налягане. И няма кой да се сети поне да включи котлона. За сметка на това цялата материя на ежедневието ни е обърната с хастара нагоре. Обиди, клевети, закани, открити заплахи и зле прикрити апетити. В агресията има толкова справедливост, колкото и в удоволствието да маршируваш в блато – затъваш така или иначе с гордо вдигната глава. И каква полза? – да питаме пак. Нима един викащ и точещ зъби за оголените меса на обществото пес може да стане лидер, предаването му да бъде рейтингово или статиите му да се четат като заглавия от безплатен вестник с голям тираж. Може. Това е България. Това е една от най-сеизмичните зони на планетата земя. Няма ден, в който да не стават земетресения. Поради тази логика всеки ден кучетата лаят та чак се задавят. Това е държавата, в която истинските животни спят и си почиват от същността на своята природа. Останалите лъвове и тигри са свободни да минат границата и да търсят препитание в други държави. Или да влязат в зоопарка, където срещу два лева децата ще им хвърлят пуканки и кифли с мармалад с изтекъл срок на годност. Лошото е, че едни от най-големите умове в масовото пространство оставиха духа и разума си в стъкленица с формалин и излязоха на сцената с оголени зъби. Статиите им до онзи ден вдъхновяваха, предаванията им се гледаха и слушаха с отворени очи и уши. А сега, какво стана сега с тях? Някой ги зарази и те бързо забравиха какво са писали като вдъхновени млади идеалисти: че проблемите не се решават със скандали и врява, с цинизъм и злоба, а с тиха вяра и мъдра дума. Онзи, който отива на битка, трябва да се научи да си стиска зъбите. Разбирате ли сега защо питбулите са едни от най-страховитите кучета. Почти никой не ги е чувал да лае. Хапят веднъж – до смърт. Останалите мъстии донякъде убеждават публиката, че са интелигентни кучки, прочели са много книги и вадят мнения от долапа като стара вещица илач срещу всякакви болести. Но ако им хвърлите две парчета месо едновременно, те ще се самоубият, защото ще осъзнаят, че са останали без право на избор. Ето защо утре не се чудете, когато на главата ни се стоварят нови инциденти. Врявата така или иначе ще продължи. Виновни трудно ще се намират, защото в България живеят само критици. Ако някой вземе да стори едно добро дело – още по-лошо. До обяд българско време вече ще са го обвинили в нездрави финансови интереси с цел облизване каймака на общественото одобрение, което за кратко ферментира в твърд електорат. Естествено, че всичко е политика. Дори не на първо място са парите. Властта е много по-важна. Затова онези, които искат много, градят около себе си жив плет от лаещи песове. А всяко добро дело се оглозгва до кокал, който се хвърля на задавящите се в слюнката си слуги. Истинските кучета сякаш искат да си починат от хората. А обратното – хората не могат да се наситят да бъдат кучета. Всичко е обърнато с краката нагоре. И поради тази причина ходещите изправени песове лаят след, а не преди земетресенията. Знаете, че всичко в нашата държава става след инциденти. Никой не се старае да ги предотврати. Това е така, защото глутницата винаги има нужда от жертви. А ако не се появят скоро, те тренират – хвърлят словесни бомби и вдигат олелия до небесата. Един вид: ние сме хората с мнение и ако стане някой сакатлък в тая държава, елате ни вижте. Цялата работа наподобява по-скоро следната сцена: куче изправено срещу стена, на която е нарисуван ухилен враг. И се почва – суха тренировка. Лаят и тренират гърлото си, защото не се знае утре начело на кой протест ще ги сложат. Хората така са свикнали: стане ли нещо, излиза един начело и започва да лае. То земетресението вече е отнело живота на четирима младеж, но все някой трябва да оглави протеста. Защото, оставена на произвола, току-виж тълпата стигнала до същността на проблема. Те жонглират с интелигентността, впечатляват аудиторията с откровена простащина и с цинично откровение привличат милосърдно внимание. А през това време вътрешните стени на общественото недоволство са вече пребоядисани. И никой не мисли за любовта, която отнемаме на децата си, за упоритостта, с която се отстояват ценностите и за характера, с който се воюва за всяка една добродетел. Защото, ако ги има, то значи сме успели да победим лошата поличба над нашия народ. Или поне ще сме надвикали лаещите кучета. Искате да кажете, че ценностите са отживелица? Разбира се, че е така, когато искаме да се оправдаем за страха от лаещите до ушите ни кучета. Те вече са ни заразили с бяс. Той иска от нас едно: да убиваме, да мачкаме, да сваляме от власт и да се стремим ние към върха на безумието. Разум, душевност, честност – те са продукти на друга епоха. А сега: Добре дошли в кучкарника! Кога природата ще си заеме отново мястото? Знаете ли, ако другите въпроси увиснаха във въздуха като корени на дърво след свлачище, то поне на този да се опитаме да дадем отговор. Брадясалите философи, които непрекъснато ни дават съвети как да живеем, кое е правилно и кое противоконстуционно, трябва да се погледнат в огледалото. С малко повече откровение ще забележат, че брадичката, от която смучат бисерите си, не е естествено окосмяване на лицевото изображение, а опашката, навряна между краката им като на изплашено псе. Знаете ли как ще разпознаете тези хора и как можете да разберете дали са достойни за лидери? Попитайте ги за любовта. За приятелството, обичта и емоциите. А също погледнете пръстите на ръцете им – дали са трили някога сълзи на дете или на страдащ човек. Наобиколете ги вечер и вижте дали плачат или се смеят насън, дали се стряскат или се напикават в часа, когато истинската същност на тяхната природа започва да им отмъщава. Така или иначе вече ще сте разбрали чии домашни любимци са станали. Останалото е тишина, в която се носи ехото за спомена от делото на истинските герои. Да надлаем кучетата - няма нужда. Те скоро ще млъкнат сами и ще изчезнат, подплашени от разместването на духовната тектоника. И ако един ден земята се отвори, то това ще стане заради дълго преглъщаните подпочвени води от кучешка слюнка.