Преди много, много години, в една отдалечена галактика, светнала крушка. Хората били толкова щастливи от новото чудо наречено електричество, че всички се събрали на мегдана и до много късно играли хоро. После изкарали де що има вино и отлежала ракия по избите. На прасетата също им отнели думата. Дни наред яли, пили и се веселили край... крушката, която светела по-силна от слънце и усмихвала лицата на хорицата.

После галактиката, и по-конкретно планетата Земя, се покрила с още много лампи и всякакви електрически консуматори. Отдавна никой не тръгвал да играе хоро за включена лампа или ангажиран с филийки тостер. Но ето, че Земята започнала да се задъхва и скоро изчерпала всичките си ресурси. Природата останала сираче и нямало кой да се грижи за нея. Тя умряла. Заедно с нея и хората си взели сбогом със своята любима планета. Качили се на дузина космически кораби и напуснали своя дом. Дори не се сетили да играят хоро, защото били много, много тъжни.

От прочетеното дотук можем да потвърдим, че само първият абзац е сядал на една маса с истината. Това е една действителна история от средата на шейсетте години, разказвана ми от тъщата за деня, в който на селото й светнал токът. Хоро е имало – и празник, и вино, и ракия.

А какво стана после? 

Без ток не можем. Без кола не можем. И за да компенсираме зависимостта си, непрекъснато искаме вкъщи да ни е чисто. Това е така, защото още на подсъзнателно ниво ни е ясно, че колкото по-големи консуматори ставаме, толкова повече изметта ще ни следва по петите. Боклукът, обаче, който оставяме в атмосферата, е на път да сбъдне и втория абзац в този материал. Помислете отсега за превозното космическо средство, с което ще напуснете планетата Земя, когато тя загине. Или...

Хайде да започнем с една лампа, едно хорце или малко поводче да се научим да уважаваме природата. Така, както е тръгнало в селото на тъща ми навремето. Само че в обратен ред. Няма да се връщаме в каменната ера. Просто идеята да вирееш без електричество, кола и всичко, що смуче от пресъхналите гърди на майката природа, е повод да покажем, че човешкото същество не е просто инстинктивно животно, подвластно на стадния консуматорски принцип, а висша форма на живот, чийто апогей е волята. Благодарение на нея ние често си припомняме, че от пръстта сме създадени и в пръст се превръщаме. Ток за живот не ни трябва. По-скоро животът ни сякаш се превърна в светкавица – проблясва и изчезва. И всичко това, защото природата в нашия живот започва от околовръстния път нататък. Другото е бетон, желязо, прах и тъжни хора.

Да оставим малко Земята да си почине. Какво е един час без ток? А  какво е всеки ден да се замисляш, доколко ти се е повишил коефициентът на консуматорска интелигентност. Защото да се лишиш от нещо, което замърсява природата и унищожава нас, е като да се подложиш на гладуване. Лишаването от храна пречиства организма и го прави здрав и издържлив. В този ред на мисли, лишавайки природата от опаковките на нашите нужди, ще й помогне по-лесно да ни изхрани и да ни вдъхновява. 

Един час – това е времето, в което можеш да покажеш, че си независим. Един час, в който би могъл да докажеш, че си свободен. Изгаси крушката и запали пламъка в очите си. Не го прави по протокол, а намери трайна диря в съзнанието си, защото това е причината да се назовеш личност сред милиардното множество. Не ти трябва електричество, за да светнеш и така да станеш видим. Ако имаш нужда от малко помощ, ние, от ВарнаУтре ще бъдем до теб. Пламъкът в нашите очи ще запали огън, около който може да тропнем и хорце. А след това...

Нали знаете какво става, когато сте гледали буен и игрив пламък – дълго след това виждате петно пред очите си. Това не е недъг, а белег за вашата независимост. Той няма да ви направи слепи, а точно обратното – дълго този естествен пламък ще огрява пътя ви. Следвайте го дори и след Часът на Земята.