Полунощ е. Ако се заслуша човек по-внимателно със сигурност ще чуе камбаната на някоя църква. А тези, които се връщат от там, още са подвластни на онова спонтанно ехо: „Воистина Воскресе”. Колите сноват напред-назад. Сякаш е ден. Би могло да се каже. Има нещо в тези автомобили. Можеш да го наречеш светло като надежда, чувство за празник и лъч светлинка. Свещите. Повечето хора си носят пламъка от църквата за дома в колата. Лицата им светят. Виждат се отвън. Пламъкът е като проблясък за истина – необходима или просто житейска. Представете си, че колата е нашата обвивка, а свещта е душевната е енергия. През тази нощ много души бяха запалени и обикаляха от църквата до дома си.
Отново е ден. Не е като всички останали, а тих и спокоен. Дори не трябва да си навън, за да си близо до живота. Спомняте ли си библейската легенда за Йона, когото Господ наказал за това, че не отишъл да пророкува? Бяга с кораб в морето. Надига се буря. Моряците молят Господ, но Йона знае, че той е причината за гневът на природата. Моли да го хвърлят във водата. Така попада в търбуха на голяма риба. Там прекарва три дни и три нощи. Моли се.
Не е задължително да е нощ и на човек да му е тъмно. Понякога и през нощта ние получаваме прозрение. Друг път посред бял ден ни причернява пред очите – от лоши новини, от липса на човещина, от прекомерна духовна нищета.
Дали можем да потвърдим с душа и сърце, че Възкресение е най-големият празник? Колко голям е всъщност? Нима го измерваме с килограмите на агнето, което жертваме, или с тежестта на виното и храната, която поглъщаме. И все пак има нещо добро в градината на нашето съзнание. Вижда се в очите с просто око. Дори не е задължително да си духовник. На Великден човек остава поне за миг със себе си. Или по-скоро със своята свещ. Мисли, моли се, мечтае – дори на пълен стомах. Добрината – за да я видиш и усетиш, просто трябва да се вгледаш в самотата си. Като в търбуха на голяма риба. С една-едничка светлинка – собствената ти душа. Останалото зависи от нас: бъдещето, начинът, битието.
От утре сигурно ще имаме още много дълги тягостни нощи. Християнството ще остане в градината на църквата. По улиците ще почете нашата човешка суета. Бурята на живота ще се надигне с пълна сила: криза, корупция, скандали и увеличение на билетите за автобус, в който се вози статистиката за средната продължителност на нашия живот. С мъка ще поглеждаме към онази нощ, когато носихме свещите в колата към дома си. Споменът ще е толкова избледнял, че няма да можем дори да го докоснем. Ще ни остане само молитвата – единственото зрънце доброто в градината на нашия живот. За да възвърнем надеждата ще трябва да се молим. Ще можем ли?
Спомняте ли си филма на Клинт Истууд „Нощем в градината на доброто и злото”. Аз – не. Заглавието, дори малко променено тук, е хубаво. Като това: Христос Воскресе! И истината за нас самите отново е близо.
