Не можем да слушаме разкази до безкрай за техния шок и ужас при арестуването на баща им. Все някога трябва да ни ги покажат, за да опишат по детски как изглежда АК-47 отблизо. А още по-добре – ако го направят, заеквайки. Те са съвсем малки и няма как да не им повярваме. Няма да е удобно да ги заподозрем в режисирани реплики и няма как да не пренесем съчувствието си към всички членове на семейството им.
Казусът – дали децата на Гуцанов трябва да ходят на медийна война, не съществува, защото те участват в нея от първата минута. Бяха изпратени от майка си и засега са най-силното й пропагандно оръжие. Ролята им обаче е прекалено статична. Те са пушката на сцената от първо действие, която този път трябва да гръмне преди края на представлението. А за по-голям ефект – веднага след нея трябва да гръмнат пушките на личните им психотерапевти и логопеди. Покажете децата на Гуцанов, покажете ги с целия медицински екип, грижещ се за тях. И ако искате - след това можем да разсъждаваме дали полицейските акции са правителствен кризисен PR, или PR в морална криза.
Малка разхвърляна къщурка със счупени врати и две момиченца отпред. На 5 и 7 годинки, които се страхуват и заекват. Покажете ми някого, стига да не е хладнокръвен сериен убиец, който ще запази емоционално спокойствие. Покажете ми някого, който може да измисли по-добри декори и актьори за реклама на съчувствие. Покажете го, преди да го отвлекат с доживотен договор като creative director на UNICEF.
Жената на Борислав Гуцанов е медийна управителка и се очаква да разбира технологиите за масово поразяване. Поведението й обаче прилича на хирург, на когото рано сутринта му се е спукал апендицитът. Но той е бил прекалено разстроен да потърси медицинска помощ и с дни се е опитвал да заспи отново, завивайки се през глава. Подобна немарливост няма професионално извинение. Защото къщата вече е подредена, касите на разбитите врати – ремонтирани, а дъщерите се опитват да забравят преживения стрес. Първоначалният ефект е отишъл по дяволите с белезниците на антипубличността. А въздействащата сила на децата постепенно ръждясва до неизползваемост. Всичките закани за съд в Страсбург не струват колкото два кадъра с две уплашени момиченца.
Базовият принцип на пропагандата е негативните послания да се отнасят за конкретни неща, а позитивните – за абстрактен проблем. Например „НЕ на автоматите срещу деца(точно тези двете), ДА на човешките права (по принцип)”. Вместо „НЕ на травмите върху детската психика (по принцип), ДА на арестите по всяко друго време на всяко друго място(точно ареста на Гуцанов)”. Изглежда еднакво, но разликата при въздействието върху аудиторията е огромна. Защото едно е тя да те възприема като понятие, съвсем друго - да види детски сълзи, да чуе заекващ детски глас и да каже „Еба си майката и полицейската изродщина.”
Бъдете готови в мандата на това правителство да бъде обявена национална епидемия заради вируса на комуникационния грип. Понеже всеки, който е гледал поне две емисии новини през живота си - вече притежава самочувствието да разбира от PR. Не съм сигурен, че самоуките експерти ще го разберат – но в изграждането на корпоративен имидж при службите за вътрешна сигурност има две идейни школи. На двигателя на сталинската Голяма чистка Лаврентий Берия – който залага на чекистката дискретност. И на управлявалия 48 години ФБР Едгар Хувър – за когото има сериозни подозрения, че е бил хомосексуалист, но никакви, че е разбирал от модерна пропаганда. Маниакалността му към имиджа стига дотам, че забранява на служителите си пиенето на кафе в работно време – за да не си помислят нещо данъкоплатците. Най-доброто изобретение на Хувър обаче са медийните реалити арести, а най-любимата му медия – Холивуд. Никога не отказва консултации на филмовите компании, контролира правилния образ на Бюрото в киното и лично одобрява актьорите за ролите на агенти. По неговата комуникационна стратегия, която със сигурност е по-съвременна и по- адекватна от тази на Берия, в момента по историческо изключение работи МВР. Самата концепция трудно може да бъде отречена, но могат да бъдат търсени естествените пропуски за всеки франчайзинг. Точно такъв пропуск са цевите на АК-47 в присъствието на децата на Гуцанов. Те кротко са спели, преди да почукат ченгетата, преди да отведат баща им и преди да ги завият с одеало, за да не гледат. Необяснимо е защо майка им все още не ги е събудила и продължава да ги представя на публиката с одеало на главите. То трябваше да им бъде махнато веднага пред възможно най-много камери. И тогава оценките за лош полицейски PR нямаше да напомнят на компетентен разговор между пияни хора пред черно-бял телевизор.
Къде са децата на Гуцанов, защото по телевизията ги няма. А точно там им е мястото, докато аудиторията все още пита за тях. Но ако майка им не иска да ги буди, ще престанем да се интересуваме. Все пак тя ги позиционира като жертви, тя преценява и кога да ги изтегли окончателно от битката за обществено съчувствие.
