„Четях, но сякаш нито една книга не се отнасяше за мен, за улиците или за хората наоколо. Сякаш всички писатели бяха твърде заети с игри на думи, а онези, които не казваха почти нищо, се смятаха за най-добрите. Литературата беше готова смес от недомлъвки, изящество и умение, която се четеше, преподаваше, усвояваше и предаваше на следващото поколение писатели. Разказването се беше превърнало в удобна, безупречна, безопасна система за работа с думите”.
Колкото и странно да прозвучи зад човещината в тези думи стои Чарлс Буковски. Странно е навярно и това, че те не са писани за Пол Теру, а за друг американец – Джон Фанти, по повод книгата му „Питай прахта”. Колкото повече се замислям, тези двама автори стоят твърде близо един до друг. Не мога да кажа защо и точно в това е тръпката. Има феномени в световната литература, които, за да ги опишеш, трябва да ги съпоставиш с други близки на тях величия. Колкото до Буковски, ползвах едно от чистите му прозрения на творец с интуиция. Думите му служат прекрасно като въведение и за Пол Теру.
Роден е по времето на Втората Световна война. Активен противник на войната във Виетнам. Участвал е в корпуса на мира, а след това става преподавател. Пише статии и разкази. В този момент той се намира на Хавай, където преоткрива пчеларството.
Горният абзац можете да изречете на един дъх. Заслужава си. Така, както си струва да вземете, например, „Улица „Полумесец” – роман, който може да вдигне ципа на всеки еротоман, спуснал се да търси мокри пасажи в иначе сухата структура на литературата. Какво имам предвид: досега не съм попадал на автор, който толкова изтънчено да борави с еротиката в една разказвана история. В цялата работа има изящество, а не показност, както и красив контур, който оставя в сърцето ти спомен за духовен полет, а не опънат до крайност телесен сегмент. И най-важното: Пол Теру пише с такава лекота. Мога да се закълна, че рядко е преживявал онова специфично изпотяване при самия процес на писане, когато авторът, ще не ще, навлича костюмите на своите герои. Това се постига благодарение на дълго сдържани емоции, които бавно са ферментирали в удивителна словесност. А и на богата вътрешна култура, граничеща с дързост, която се подчинява повече на любопитството, отколкото на шума и врявата. Сигурен съм, че Пол дълго се е взирал над написаното. И не го е правел парче по парче, сглобявайки със съответните крепежи романите си.
А какво да кажем за „Хотел „Хонолулу” – прочитайки само първите изречения аз вече бях узнал толкова много, колкото други автори не могат да ми втъкнат и с обемен роман. Разбирате ли, можете да си представите, че сте си купили концентриран сироп от портокал. Много гъст и много концентриран. С една капка можете да направите литри сок. А може да попаднете и на менте – рядко, блудкаво и опасно за здравето ви. Словото на Пол Теру е този абсолютен концентрат. Капка от него и всичко пред очите ви оживява и започвате да разбирате страница след страница колко силно сте жадували за нещо подобно, което да утоли сетивата ви. А не да попаднете на автор, който тотално ще обърка представата ви за свят, посока и понятие любов. В „Хотел „Хонолулу” има толкова много разказани истории, сякаш целия свят се е стекъл при автора на острова, за да му разкрие живота си. Затова книгата е толкова плътна, изящна и емоционална.
Накрая ми се ще да вметна, че трудно се коментират автори като Пол Теру. Това не е оправдание, а провокация. Защото за добрите автори много, много рядко трябва да се пише. Тяхната най-добра реклама са книгите им. Пробвайте.
