– традиционните вкусни шишчета, които португалците знаят как да поднесат с вино и с ароматен домашен хляб.

На борда на миналото

От крайбрежната алея се вижда как катамараните леко се плъзгат по гладката повърхност на океана и може би част от вълшебството на апетитния аромат се носи именно от тях. Виждат се салоните с насядали по масите щастливи туристи. Дори с повече въображение можем да се взрем в чашите, които те вдигат за наздравица... А може и да доловим аромата на фино мадейренско вино... точно като това, което в момента други ценители отпиват в тропическата градина „Monte Palace”. И точно сега един красив дървен ветроход в стар стил се появява, за да промени еднообразната съвременна морска картинка. Изглежда като изрязан от старите прашасали книжки за морски приключения и открития, а на борда му са накацали толкова много туристи, че отдалеч имат вид на гирлянди от пъстри сенци. Сякаш призрак на възродена някогашна флотилия, кръстосвала океаните превръща слънчевия следобед в част от някаква легенда за пътешествия, потънали кораби, злато на борда, медни обшивки и издаден силует на носа – силуета на ангела-хранител... който и да е той. Следваща вълна от ухание на риба и ешпетада носи отрезвяването и всички се сещаме за датата и годината. Обръщаме гръб на мисълта за ветроходите на откривателите и пресичаме след фонтана към парка „Санта Катарина”.

Ако трябва да съм честна, в момента, в който прекрачвам в този парк искрено съжалявам, че вече не съм дете, че някак не ми приляга да се въргалям по зелената трева, да тичам около езерцата и да ритам топка до изтощение. Макар че по тревата лежат и се припичат  хора на различна възраст: от пеленачета до белокоси мъдреци и никой не се интересува от начина на почивка и забавление на другите. Екзотичните цветя и изкусно подрязаните храсти допълват очарованието на обстановката. Около поляните криволичат каменни стъпала. На няколко крачки от църквата, на панорамната тераса се открива великолепен изглед към целия слънчево-бял Фуншал и към океана. Деца се гонят около катерушките и звънкият им смях превръща следобеда в поредните красиви мигове от нашия живот. В езерцата царствено се движат бели лебеди и протягат любопитни шии към всеки, който се погрижи за трапезните им преживявания.

От каменната кула на вълшебството

По каменните стълби продължаваме към пристанището, а там по други каменни стълби се изкачваме до панорамната точка. Стръмно е и е доста страшно, когато погледнеш надолу, но наградата за усилието определено си струва: приказната гледка към другия край на красивия бряг, към океана и към островчето на Любовта. Чарът и спокойствието на този пейзаж напомнят за вечността... Лазурното безсмъртно сърце на океана, белите къщи, елегантно покатерени по склоновете, ароматната зеленина, в която игриво се заплитат слънчевите лъчи... Напълно разбирам кръстниците на Фуншал, които били изненадани от разстланите по хълмовете копърови полета и затова кръстили столицата на Мадейра на известната подправка, но въпреки дълбокото кулинарно уважение, което изпитвам към мотивацията им, бих предпочела това райско място да носи друго – по-райско име. Само че сега нямам време да влизам в пререкания с основателите. Единственото, което мога да направя,  е да гледам, да гледам до изтощение, безкрайно да попивам тази красота... И преди да се обърна към стръмната стълбичка надолу и преди да се хвана за металния парапет, забит в каменната стена, да сложа удивителен знак. Изреченията винаги свършват на логичното място. А историите – на най-красивото.