ВАЛЕРИ НАЙДЕНОВ, 24 часа

Говори като Уго Чавес, а ги върши като Маргарет Тачър - що е то? Българският премиер. Само преди 2 седмици громеше колонизаторите като Патрис Лумумба и пращаше ДАНС в офисите на ЕVN, а онзиден Бойко Борисов послушно пусна на борсата миноритарните дялове от електроразпределителните дружества. И не само че ги пусна, но и като бонус отказа да търси дивидентите за 5 години назад. Защо такова клякане? Както обясни министърът на икономиката Трайков, понеже дивидентите били реинвестирани, сега държавата щяла да спечели от по-високата капитализация.

Плава ли корабче?

Ако акциите от трите ерепета се продадат на цената на първоначалната приватизация, ще докарат малко над 200 милиона евро. Ако добавим и "капитализацията" на дивидентите, приходите трябва да са над 300 милиона. Отсега се хващам на бас, че тези дялове няма да докарат и 100 милиона. Ако не съм прав, ще си окача портрета на Маргарет Тачър над кревата.

Ако правителството търси висока цена, не би пуснало дяловете на борсата. Кой нормален спекулант ще си купи акции, които не носят дивиденти? Но пък именно на борсата акциите могат да отплават срещу жълти стотинки, без това да предизвика обществен скандал.

Може би ще ги изкупят ЕРП директно, а може и да минат през любимите ни борсови посредници, които хванаха паяжина отзад от тригодишното чакане да падне нещо за изтъргуване.

Важното е, че управляващият елит успокои чуждите инвеститори, които за малко да помислят Бойко за революционер. Както е прието да се казва, изпратиха се положителни сигнали, нещо като стрелите на Купидон. Властта показа, че е вярна на чуждите интереси и на приватизационната класа.

Тоест нищо ново. Освен това, че любовта към чуждоземните ЕРП-та засмука и "националистите", които се оказаха кухи като кратуни на цигански плет. Да отдадем дължимото и на профсъюзите и всички народни будители, които мълчат като хипнотизирани от фамилията на министъра на икономиката.

Социолозите вече се чудят за какво още да питат народа. Само една тема не пипнаха - дали хората одобряват тоталната приватизация на ерепетата. Защото добре знаят, че над 95 на сто са категорично против. Но онзиден гледах дискусия в един от сутрешните блокове на тема

"ЕРП - приватизация или национализация?" Сетете се колко от тримата участници бяха против приватизацията? Познахте - нито един! И тримата бяха твърдо "за", но в техния горещ ентусиазъм все пак се прокрадваха известни нюанси. Тези нюанси бяха толкова невидими, че и телескотъп "Хъбъл" едва ли би ги открил. Но тримата ги видяха и дори успяха да се скарат.

Накрая обаче и тримата мъдреци се съгласиха, че тези приватизации са обективната и неизбежна глобална тенденция и че колкото повече народът мърдал еди-какво си, толкова повече. Господ може да ни е дал свободна воля, но приватизаторите са ни я приватизирали и нея наред с фабриките.

Но по светатази "необратима тенденция" се обърна преди повече от 10 години. Дори във Великобритания някои приватизирани монополи бяха одържавени пак. Обърна се в Аржентина, в Мексико, във Венецуела, в Бразилия, в Нова Зеландия и още десетки големи и малки държави. Нова песен пеят и Световната банка, и МВФ. Дори Сорос зави на 180 градуса.

И ако тук или там тоталната приватизация все пак продължава, то е само защото политическите партии не искат да огорчат спонсорите си. България не е никакво изключение.

Колкото по-малка и по-бедна е една държава, толкова по-важно за нея е да защити националната си икономика от чуждите колонизатори. Така е било и преди 1000 години, така е и днес. Ако се отворим напълно, метрополиите веднага ни засмукват.

Влезте например в сайта farmsubsidy.org,за да сравните евросубсидиите за земеделието в отделните държави. Абсолютно всички фермери от богатите държави получават на хектар минимум 10 пъти повече пари, отколкото селяните в бедна България, които накрая не ги и получават.

За какво настигане и изравняване може да става дума? Много по-логично е да очакваме, че изоставането ще нараства. Ето защо след 1998 г. българското село се изля в големите градове, откъдето се спаси в чужбина. Цяло чудо е, че на пазара все още се срещат местни продукти. Ако България не измисли спешно някакъв тарикатски заместител на митата, спукана ни е работата.

Показателен пример - Нова Зеландия, стара и заможна демокрация с развита средна класа. Но през 1984 г. тя тяка се вдъхнови от "тачъризма", че започна да изпълнява същия учебник, който щудират наизуст в нашия Институт по пазарна икономика.

Повечето държавни компании бяха продадени на чужди монополи и това доведе до небивало изтичане на пари. През 1984 г. дългът й бе $ 22 млрд., но след 10 г. експериментиране стигна 45 милиарда. Чак напоследък се върна на нивото си от 1984 г., но това стана при тотална разпродажба на държавата. През първите 7 години от реформите растежът на БВП бе минус 1% при среден за страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие плюс 20%. След 1993 г. БВП на Нова Зеландия тръгна леко нагоре, но след още 2 години пак рухна и навлезе в отрицателната територия. В края на 90-те г. реалните заплати се оказаха по-ниски, отколкото в средата на 70-те. Средната класа се изпари, ножицата между бедни и богати се отвори, безработицата скочи от 4 на 18%. В износа на Нова Зеландия започнаха да преобладават суровините и стоките с най-ниско ниво на обработка. Позната ли ви е тази картинка? Търговският дефицит рязко се увеличи, а младите хора започнаха да емигрират - около 11 000 годишно.

А това познато ли ви е? На мен ми напомня България. През 1999 г. лидерката на лейбъристите

Хелън Кларк обеща да сложи край на тоталната приватизация, спечели изборите и стана министър-председател. Няма да навлизам в подробности, но между другото тя възстанови държавния контрол не само върху енергийните дружества, но и върху всички естествени монополи, публичните услуги, банковия сектор и др. Резултатът бе ускорено развитие, спиране на емиграцията, безработицата намаля наполовина. Хелън Кларк остана на власт три мандата, до 2008 г., когато бе победена от консервативната Национална партия. За да се върне на власт, Националната партия се съюзи с леко фашизоидни фалшиви националисти. А това познато ли ви е? И въпреки това Нова Зеландия е едно от многобройните доказателства, че новата колонизация е обратима.

Онзи ден МБМД публикува изследване, според което през 1990 г. 18% от хората са определяли доходите си като много ниски. Сега това са 42% от хората. Но тук не се включват повече от 1 милион емигранти, които са гласували с краката си. Явно ножицата между бедни и богати се е отворила до краен предел - както се случва с всички държави, които си подаряват икономиката на чужди монополи. В такива държави няма и не може да има средна класа. Ако има - бързо се изпарява.

Но да не си правим илюзии, че стрелите на Купидон все така закачливо ще бодват южните територии на приватизационната класа. На 14 юли 1789 г. посланикът на САЩ във Франция Гъвърнър Морис записал в дневника си: "Вчера във Версай бе модно да не се вярва, че в Париж има някакви размирици."