Месеци наред вадим от дрешника кирливите ризи и ги простираме на всеобщ оглед. Безобразия в железниците, скандали в съдебната система, арести на бивши величия, нередности в документи, разкрития от всякакво естество във всяка област. Просто дрешникът е плесенясал, мръсен и смърдящ и още малко ще се разпадне от старост и гадории.

Впрочем, това е най-малката болка. Ще го преживеем, ако виновните си получат заслуженото и ако веднъж завинаги правилата в тази държава се променят така, че да важат за всички в еднаква степен и с еднаква бързина. Иначе просто ще бъде много шум за нищо. Иначе всеки ден ще бием барабани, че вкарали в ареста поредния фактор, който доил държавата и цедил институциите, а след седмица ще установяваме, че същият по живо по здраво се прибрал у дома поради липса на доказателства. Понякога имам чувството, че цялата държава години наред е съществувала на честна дума. При пълна и потресаваща липса на доказателства.

Допълнение към грозната картинка на невинност и спокойствие бяха искрите от поредния съдийски скандал. Първо в обществото поспорихме до къде стига ръката на закона и от къде нататък е редно да се говори за морал. Съвсем не беше изненада фактът, че моралът не е нещо основополагащо и решаващо в условията, при които живеем. Научихме, че съдиите, избутвали близките си на преден план като крайно нуждаещи се да се сдобият с апетитни имоти на брега на морето, всъщност, са възпитавани в уважение към морала и съобразяване с него. От устата им чухме, че да търгуваш с правосъдие не е нещо неморално и осъдително. След това потвърдихме за себе си, че думата „оставка” в България е мръсна и извънредно неприлична дума.

Тук оставка не подаваш до край. Може да те изритат, да съсипят имиджа ти, да посочат всичкото черно, с което си се заливал години наред. Това може. Но да се изправиш с достойнство, да кажеш: „Сгреших! Не отговорих на очакванията на обществото и постъпих неморално!” Такова нещо в България  няма. Или се случва в 0,001 % , колкото да бъде потвърдено правилото, че моралът точно в тази демокрация нито работи, нито има значение, нито някой му обръща внимание.

Дори след като вътрешният министър заяви, че членовете на ВСС трябва да подадат оставки, защото според него не са реагирали адекватно в създалата се ситуация, от съвета веднага благодариха за неговата загриженост и обясниха, че напротив: самосезирали се навреме по този случай.

Мисля, че през изминалите години на псевдодемокрация, престъпления, лицемерие, покъртителни кражби и безнаказаност, някъде по пътя загубихме най-важното, което може да крепи хората, обществото и държавата. Загубихме достойнството си и усещането за морал. Загубихме критерия. Загубихме идеята, че има граници, които не бива да бъдат пристъпвани. Има неписани човешки закони, много по-силни и по-важни дори от писаните. Имало ги е много преди да се появим ние. Ще ги има векове след нас. Ето това ни убягна по пътя.

Като резултат престъпниците ококорват големи и уж нищо неподозиращи очи насреща и започват да ни обясняват колко много сме в грешка, защото те са невинни и уважават морала още от възрастта, когато са се напикавали в детските ясли, а ние... Ние сме наясно, че нещо не е наред, но от толкова изговорени през годините лъжи, вече размиваме границата и не можем да определим къде е чистото зло и къде е другото, което на моменти дори ни изглежда по-прилично и приемливо от доброто. На финала обществото изглежда шизофренично. Лошите излизат кристално чисти и странно как... явленията са предимно отрицателни, а героите – блестящи и морални. Така че скандал с крайморски имоти има, но за оставки никога няма да се чуе. И всички са абсолютно прави и морални.

И постепенно ние се превърнахме в чудовища. И няма дълго да оцелеем като нация, ако не се огледаме назад по пътя – там, където изгубихме ценностите и заровихме всички морални категории, за да ги изличим от общественото и от личното си битие. И, впрочем, лечението на заболялата обществена душа не може да е самоцел, защото тук не е реанимация, а държава... Да бъде средство да променим към по-добро държавата, в която живеем. И тези дни, когато започват абитуриентските празници, трябва да сте си го мислили.

Защото всички тези прекрасни момчета и момичета, които сега завършват училище, заслужават да живеят добре. Заслужават да мислят за красиви и достойни неща, да градят спокойно бъдещето си, да не срещат глупави и непреодолими пречки по пътя, да не хабят нерви и усилия за преодоляване на безобразия, както се е случвало с мнозина от техните родители. Всички те заслужават да имат шанс, да живеят добре и достойно тук – у дома... Защото животът е прекрасен и аз се надявам те да имат възможността да откриват този факт всеки ден отново и отново.