Азбуката –  това е най-голямото богатство на България.

Буквите не стоят зад дебелите стени на институциите, зорко охранявани и наглеждани. Тях не може никой да ни ги открадне. Защото думите са в нас. А заедно с тях и гордостта, че можем да ги изричаме.

На 24-ти май си спомняме, че ние сме създали азбуката. Ако се запитаме защо, сигурно отговорите ще бъдат безброй – патриотични, обосновани, исторически и дълбоки. Нека се хванем за последното обобщение. Дълбочината.

Стотици години ние носим в съзнанието си спомена за едно дело, което показва колко силен, мъдър и прозорлив е българският народ. Израстването ни като нация е станало и благодарение на опасенията, че славата на войните ни няма да е вечна и че ще дойдат дни, когато България ще е уязвима и слаба в политически, икономически и социален план. Делото на Кирил и Методий, както и на всички войни на словото и духа, е било насочено навътре, в пластовете на нашата духовност, където къкрят залежи от огромно количество енергия и потенциал. Те са ни помагали през вековете на робство и изпитания. Помагат ни дори и сега, когато самочувствието да говорим на родния си език ни качва на най-горното стъпало в света на ценностите. Господ няма как да не забележи такъв народ.

В началото бе словото.

Словото е като коренът на дървото. То крепи, снабдява с енергия и от него тръгва израстването на плодовете. Но не само. Лесовъдите много добре знаят, че изсичането на горите е заплаха за нивото на подпочвените води. Ако някой посегне на гора, кладенците в селото могат да пресъхнат. Ако ние забравим, унищожим или пренебрегнем делото на Светите Братя, нивото на духовния ни потенциал ще спадне до нула. Тогава, за съжаление, трябва да дадем път на най-мрачните прогнози за нашето бъдеще. И да се подготвим за дълга суша.

Освен да държи влагата към повърхността, коренът е и стабилизатор на земните пластове. Това особено силно си проличава в свлачищни райони, където единствената тектонична опора са корените на дърветата. Ако някой им посегне, пластовете няма на какво се крепят и започват да се свличат. А сега отново се замислете какво би станало, ако някой ни лиши от слово. Всичко построено от нас ще рухне. Защото няма да има на какво да се крепи. В такъв момент бихме могли само да се молим за спасение. Но едва ли и Господ би ни чул.

Знамената, музиката, плакатите и изобщо празникът 24-ти май – всичко това е само лицето на нашата безкрайна радост, че сме се родили в страна, която има свой собствен език и култура. Дълбочината на това усещане, обаче, тръгва именно от словото. Коренът му е толкова дълбок, че можем да бъдем спокойни и за следващите тринайсет века. Няма да останем жадни и винаги ще имаме самочувствие да се наричаме българи. Наред с това, дори и в тези трудни времена, не бива да се разделяме с надеждата, че красивото бъдеще е пред нас. Нищо не може да ни събори, щом ние в душите си стоим с преплетени ръце. Оставете определенията, че сме неблагодарен народ, отчаян, загиващ. България никога няма да изчезне, докато говорим на български език. Политики, чужди доктрини, асимилации, войни – ние все още сме тук и с обосновано самочувствие четем за всички опити България да бъде смазана и унищожена. Четем на български език. И с вяра гледаме напред, защото жаждата ни е утолена и нашия дом си е на мястото. Благодарение на А, Б, В...