Варна, пет сутринта.
Булевардите пустеят, а слънцето вече наднича от ъглите. Няколко светофара си намигат, почивайки си. Дузина чайки водят борба за размазана на платното котка. По нагоре, до осовата линия, се вижда и друго стъпкано животно, но е толкова пъти валирано, че е станало част от асфалта.
Негово величество клиентът се събужда. Минали са едва няколко часа от трескавото препускане из търговските центрове. Бели нощи, нечувани промоции, уникални намаления... Той отваря очи и оглежда стаята. Пълна е с пликове: Брашно за няколко стотинки, представяте ли си, ряпа за жълти монети, мляко почти без пари, зеленчуци, салам и газирана вода, която някой без да иска е спукал. Клиентът дори не знае рецепта за правене на палачинки, но КОЙ ТИ ДАВА БРАШНО НА ТАКАВА ЦЕНА.

Нощем, вместо да властват законите на природата, настана бъркотия и много други клиенти излязоха по улиците. Съвсем нормално е, например, една котка да си гони паткана. Само дето трийсет и пет минути чака да пресече пътното платно. На трийсет и шестата вече беше премазана. Малко по-нагоре клиентите бяха видели сметка и на паткана, превръщайки го в обемна космата палачинка.
Понякога ми се иска всичко това да не се е случвало. Промоция – на мен ми звучи като присъда. Те и без това тези грамадни търговски центрове приличат на затвори, където заради парче кашкавал хората могат да си изпохапят ушите. Надзирателите там привидно са облечени в бели ризи – обикалят и следят за правилното насочване на човекопотока. Последната дума винаги ми е звучала картечарско, нещо като лешникотрошачка.

Във времена на криза търговските главатари са готови на всичко, за да съблазнят клиента. Действията им наподобяват предлагането на плът. От деколтето на продуктите им надничат такива обещания, че образуването на слюнка в устата на клиента може да му причини задавяне.Осъществявайки половия акт между клиент и продукт, търговецът внимателно си записва данните. Много е важна телесната температура, при която се осъществява това. Т. е. – колкото по-висока е тя, толкова значи клиентът е поставен в положение на треска. В такива моменти той е в състояние да влезе за кетчуп и да излезе с промоционални олио, мандарини, тахан-халва, боб чорба в консерва в пакет по десет, където едната е безплатна и т.н. Колкото до кетчупа – забравил е за него, но той пак ще се върне. С температура, потен, нетърпелив, пререждащ се, тъпчещ котки, паткани и пешеходци – но верен на търговеца, който окончателно му е впил присъдата: Промоция!

Правило ми е впечатление, че потта на най-верните привърженици на масовото пазаруване има специфична миризма. Нещо средно между забравено на слънце кисело зеле, повърхностно спарени вълнени чорапи и тънка следа от парфюм за три лева литъра. И друго: очите им са леко притворени, като на Бъд Спенсър в най-добрите му години. Този тип клиенти се придвижва като на релси край щандовете с едно леко сумтене, което е страничен ефект на единствената мисъл, която се върти в главата им: „Няма да ме прецакат: тия продават две за лев, като ония, само дето на ония грамажа им е по-голям!” И докато си мисли така този феномен на съвременната консуматорска култура изведнъж отваря очи. Най-после е стигнал целта си. Онзи големия надпис, който той неведнъж е виждал в най-красивите си сънища: Разпродажба! И той купува, тъпче количката, джобовете, колата си, в чийто багажник могат да се открият остатъци от други разпродажби.

Иска ми се да отбележа, че голяма част от българите никога няма да заприличат на шимпанзета, които нощно време подскачат от МОЛ на МОЛ, преминавайки през всички клонове на своята банка, за да теглят пари. Всичкото това безобразно полудяване по глагола пазарувам спряга в съзнанието ми и друга мисъл. Че търговците не го правят, за да оцелеят. Дори не мога да им пришия опит за развитие. Това е синдром, чийто краен ефект е раково заболяване. Метастазите на тази мания вече са пролазили във физиономиите на повечето хора. С тик на безпогрешна машиналност те се придвижват към поредния си пазарен удар. След като се приберат, обаче, те заспиват уморени. Не могат да мислят, не могат да произведат емоции и да се обичат един друг. Зад тоя типаж не се крие националност, а излязла от употреба посредственост. В крайна сметка се стига до остри киселини заради всички онези продукти, наблъскани с консерванти и ГМО, както и до остри болки в стомаха поради промоционалните гащи, които остават черен печат на седалището, понеже са произведени с фалшива боя от Китай.

Факт. Физически погледнато като консуматори ние все още сме млади и поради това – плодовити. За разлика от западняците и американците, които са свикнали да ги изсипват като от самосвал в поредната сграда с разпродажби и промоции. На нас сега ни прилагат хватки, тънкости и трикчета, изпробвани преди на милиарди бели мишчици. Гъделичкат ни, духат ни блажен прах в очите и даже ни изпращат с панделки. Да, нашата потентност като потребители все още е в състояние да оплоди банковите сметки на фокусниците с бомбастични постъпления. Дано само не стане така, че да се премажем един друг, докато се борим за място в ТЦ (Търговския център).
Но да не се нахвърляме така жестоко на търговците. В крайна сметка и ние си имаме вина. За да се спасим от масовото поразяване на сиви клетки край облъчващите ни разпродажби, трябва от време на време да се поглеждаме в огледалото. „Кои сме ние?” – какъв хубав въпрос. Ако стигнем до някакъв отговор навярно съзнанието ни най-после ще стартира онзи така нужен ни процес, наречен мислене. И ако искаме да си го съхраним трайно, редно е да признаем, че четенето на брошури не компенсира нуждата ни от духовна храна.
Послепис:
Моля всички почитатели на Дж. Джойс да ме извинят за модифицираното заглавие. За сметка на това всички думи и мисли в този материал са биологично чисти, отгледани под продължително екологично недоволство, водещо до разрастващ се бунт срещу стадното търчене.