Защитиха ме. За първи път. И това ме изпълни с надежда, че нещата ще се случат. За първи път от толкова много години насам български премиер се изправи пред представители на чуждестранния бизнес и защити мен и всички хора, които живеят, работят и остаряват тук – в България.

Беше ми писнало всякакви претенциозни Хансовци и Джонове да се довличат в родината ми, да разпъват тук тежки куфари, да си спретват някое евтино имотче, да напазаруват някоя фабрика и да се превърнат за наша сметка в големи бизнесмени. С българска работна ръка, с български материали, на прекрасно място, с великолепна природа и с повече неуредици, отколкото си имат в техните държави, което, разбира се, за Хансовците и Джоновете е добре дошло... Знаем в кои води най-лесно се лови риба, нали?

Беше ми писнало да поседят, поседят, да пооплюят обстановката, да ни обяснят на нас – българите колко сме назад и как нищо в държавата ни не сработва добре, а после да си поръчат по една поморийска гроздова с шопска салата и да броят печалбите от пребиваването си тук.

Много е просто. Щом не им харесва: куфарчетата и обратно! Никой никого не стиска за гърлото и не го принуждава да стои тук – в България на по-ниски цени, по-вкусна кухня, по-слънчево време и по-красива природа. Но те не се дават. Те все още прииждат,  настаняват се, натурализират се, в което не би имало нищо лошо, ако не продължаваха и да ни заливат с критика и недоволство. Понякога имам чувството, че вечното мрънкане се оказва една заразна национална черта и, който дойде отдалеч, за минути я лепва като тежка хрема. Това веднага помрачава усмивката му и го превръща в някакво натоварено и вечно недоволно същество, плюещо държавата, институциите, хората, дупките по пътищата и всички останали подробности от пейзажа. Освен всичко друго, настроението се разстила наоколо и цялостно нагнетява атмосферата. Ние – българите може денонощно да се подлагаме един друг на енергийно вампирство, оплаквайки живота си от А до Я, но на чужди хора такова нещо категорично не можем да позволим. Защото аз и вие не се изтупваме неканени в родината на Хансовците или Джоновете, не си разхвърляме там дрехите и актуалните състояния и не започваме да стреляме напосоки срещу администрацията, законодателството, традициите, правилата и в крайна сметка срещу начина им на живот. Защото това не е нашето място и как бихме могли да го заливаме с безпочвени претенции, ако не го познаваме достатъчно добре? А иначе, стига да решим, можем  да натрупаме доста материал, доказвайки някоя подобна теза за тежката бюрократична машина и не дотам приветливите нрави на местата, откъдето меродавните Хансовци и Джонове са пристигнали насам.

Казвам всичко това, защото ме боли, когато виждам как българи гледат английските пришълци с обожание и признателност и как са готови на всичко за една усмивка и за една британска лира повече. Снощи за пореден път станах свидетел на подобна сцена. На съседната маса в едно заведение наш сънародник благоговееше пред някакви английски създания. Тупаше се по гърдите и разхвърляше наоколо националните си комплекси, стараейки се да получи благоволение. А онези ги вълнуваха цените и грамажът на порциите. Обикновено хоризонтите им се изчерпват с това. Не на всички. А на желаещите да живеят тук и да обясняват на нас – туземците, как нищо не разбираме от ред и от цивилизация. Всеки път ми домъчнява като зная колко емоционална енергия бива пропилявана по обгрижването на тези хора, които дори не са чували за О`Хенри и чиито представи за четиво обикновено започват с проспектите на хранителните вериги и завършват с някоя листовка за голямо намаление в еди-кой си хипермаркет. А ние ги гледаме като божества и очакваме от устата им като бисери да се посипят поредните критики за улиците ни, за характерите ни, за държавното ни устройство, за неуредиците ни.

Затова се почувствах защитена, когато премиерът се изправи пред чуждестранния бизнес и припомни примерите за нелоялност от негова страна. Почувствах се защитена, защото български премиер застана с достойнство пред тези хора и им каза да спрат до тук с жалбите и мърморенето и вместо да стават такива, каквито ние бяхме, да проявят добронамереност към реалното превръщане на държавата ни в дисциплинирана, стриктна и прозрачна: като държавите, от където идват жалващите се.

Време беше някой да им припомни, че лоши примери има навсякъде в Европа. Добри примери също. Лично аз няма да спра да обичам дома си и ако някой желае да се засели в него, изисквам коректност и уважение към мястото, което си е избрал. Защото за него може да е ново място. Може да е просто поредното такова. А за мен това е у дома. У дома имаш желание да направиш нещата по-добри, но не допускаш натрапниците, които разпиляват боклук по пода, а после го сочат с пръст и обясняват колко си зле.

Може да съм крайна, но това е част от самоуважението на една нация! Ето защо се почувствах защитена. За първи път. И се надявам скоро да се радваме на резултатите от този сигнал, че българите имат самочувствие и никой няма право да ги хока особено в собствената им държава!