Може да звучи невероятно, но в Сантос срещнах Христос.

На една от уличките в центъра, много близо до мола и до площад „Независимост”, докато бодро крачех с карта в ръка и се опитвах да открия хотела, който ми трябва... Христос ме спря с блага усмивка и мило ме попита:

- Имате ли нужда от помощ?

Кротките му сини очи внимателно се взираха в мен. Беше много слаб с изпито лице. Белите му дрехи допълваха чувството за кристална чистота... Той беше едно от първите ми впечатления от Сантос. Искаше да си побъбрим, да му разкажа за Европа, за България, за всичко... Беше готов да си останем там – до светофара месеци наред, докато обсъдим нещата от начало до край... Като всеки предпазлив турист аз побързах да му благодаря за любезното упътване, да стисна картата в ръка и да притичам на отсрещния тротоар към рецепцията на хотела, който се оказа на няколко крачки от тук. С крайчеца на окото си го забелязах как кротичко ме гледаше, сякаш разочарован от нелепото ми отношение. Човек не бива да се разминава с Христос по този начин. Трябва да е малко по-внимателен и прецизен към съдбовните срещи в живота си...

Сантос - животът е хубав

Не зная защо бях така мнителна, може би защото вече бях минала през Сао Паоло, а каквото и да Ви разказват за там, аз съм сигурна, че това съвсем не е най-безопасното място, където човек би могъл да попадне. После за няколко дни в Сантос срещнахме още трима любознателни бразилци, които изключително много се интересуваха от нас и установихме, че някои просто обичат да си говорят с чужденците, а други имат по-користни и криминални подбуди към шляещите се наоколо новаци..., но Христос... Христос беше друго нещо.

Впрочем, сега като връщам лентата назад, имам чувството, че го мернах на автогарата, но щом слязохме от автобуса, обедното слънце ни грабна и забравих за изпития добродушен образ. Бяхме пътували от Сао Паоло. Красивият път насам минаваше през великолепни горички и плантации. Гъста зеленина опасваше пътищата, пълзеше навсякъде, освежаваше погледа и душата и носеше неповторимото усещане за очарование. На места гледката ни затрупваше с цветя, палми, брегове и ни заливаше  със синьото на океана, а другаде шосето така се стесняваше, та имах чувството, че автобусът едва се провира между клоните... Въпреки че беше магистрала. Бяхме се изморили да се взираме, да попиваме с поглед всяка подробност от пейзажа, за да не пропуснем нещо и сега, когато слязохме на автогарата в Сантос, първото, от което се нуждаехме беше чаша силно кафе и ледена вода. Така обърнах гръб на Христос, защото човек, улисан в незначителни подробности, обикновено пропуска важните неща.

Докато отпивахме живителните глътки, служителят от „Туристическа информация” любезно и изчерпателно ни описа мястото, препоръча ни да се качим на автобуси 42 или 139  и ни разказа всичко за хотелите, ресторантите, магазините и плажа... Всичко – от начало до край. Дали от вродена дружелюбност, дали от професионален перфекционизъм, или просто поради  липса на други туристи наоколо? Нямам представа. А и едва ли има значение. Помахахме му за довиждане и казахме: „Здравей, Сантос! Ние сме тук!”

Плажът - начин на употреба

Оказа се едно прекрасно бразилско градче. Точното място за почивка, за разходка, за ваканция, за великолепен плаж. И това, че животът е хубав съвсем не е мое откритие. Просто девизът на този крайбрежен рай е „Сантос – хубавият живот”.

Открихме го на плажа, когато ситният златен пясък докосна кожата ни, а океанът красиво се стелеше пред погледа като гладко застлана сатенена покривка, без да трепва. Сякаш бяхме се настанили в рекламна картичка. Наоколо кръжаха всякакви ентусиасти. Някои правеха гимнастика, други се опитваха да преодолеят съпротивлението на пясъка, препускайки от единия до другия край на крайбрежната ивица, трети романтично се взираха в грамадните бели силуети на пасажериските кораби... Никъде другаде не съм  виждала толкова много народ да се занимава с тъй много и разнообразни дейности на плажа... от ранни зори до късна вечер. Най-весели си оставаха здраво забодените в пясъка масички с изрисувани по плотовете шахматни дъски и забодените около тях столчета с цилиндрична форма. Там непрекъснато имаше насядали засмени компании от играещи и бърборещи хора.

И едно питие за разхлаждане

Впрочем, вкусът на хубавия живот изглеждаше съвършен и запълнен, когато седнеш на едно от тези забодени в пясъка столчета и си поръчаш кокосова вода. Някоя далечна братовчедка на онази Женоария /нали си я спомняте от любимата допотопна сапунка?/ вадеше от хладилника голям кокосов орех и внимателно отсичаше горната му част, после енергично забождаше в отвора две сламки с атрактивния жест на професионална вълшебница и с усмивка сервираше леденото блаженство на масата. Женоария и синът й, който помагаше в заведението, уж се щураха насам-натам около плота, а всъщност с интерес наблюдаваха какво правим и вероятно се опитваха да разгадаят на какъв език си общуваме. Обаче, ядец! За разлика от нещастните англичани, които веднага биват грозно разконспирирани, нас много трудно някой може да ни разбере. Особено в Латинска Америка.

И, за да не оставяме горките хора напълно разочаровани, че не разбаха кой точно консумира стоката им, предложихме кратка фотосесия: снимка с кокосов орех със забита в него сламка, снимка на Женоария как дялка останалите кокоси, после аз и Женоария широко усмихнати... като за ваканция. Защото Сантос е ваканция и хубав живот, както стана ясно още в началото... А защо кръстих усмихнатата кокосова вълшебница Женоария? И аз нямам представа. За Христос поне бях сигурна... На следващия ден отново го зърнах някъде около площад „Независимост”. Явно плажът не беше неговото място. Може би хората в центъра и по заведенията имат по-голяма нужда от спасяване... Кой знае...

(Следва продължение)