Ама защо да е ясно и простичко всичко, свързано с бъдещето на нацията, щом може да е сложно?

Ето тази нощ, например, хиляди варненски майки и бащи няма да мигнат. Едни, защото днес може би ще се проведе жребий за вечно недостигащите места в детските градини. Други, защото седмокласниците им са на изпит по математика. Заради поредния модернизиран, объркан и усукан прием в гимназии.

Това с детските градини не ми е на главата и мога само да съчувствам на работещите майки и татковци. А и там казусът е ясен и по него две мнения няма - крайно време е да бъде направено ново преброяване в големите градове. Да се види колко души живеят във Варна, София и Пловдив и да няма шикалкавене с данъците, таксите и адресните регистрации, за да има пари за нови детски градини, че и за нов асфалт.
Колкото за седмокласниците... Е, там нямаше министър, който да не въведе по нещо от себе си. По принцип приветствам отпадането на зубраческите теми, с които кандидатствахме и ние преди 25 години и децата ни допреди 4. Доволна съм и от това, че сега учениците държат изпита в собствените си училища - стресът е много по-малък за тях, а и отпада опасността от гаф с документите в последния момент - все пак тук децата ги познават.

Какво се получи на практика обаче:

1. Заради изтегления график на изпитите - за да съвпаднат те с външното оценяване, учителите препускаха с бясна скорост из материала. За преговор и, не дай Боже, за упражнения време нямаше. Във Варна пък математици и литератори масово очакват по-ниски от средните за страната резултати, защото ваканциите заради лошото време окончателно им объркаха плановете за учебния процес.

2. И на фона на целия фарс с почивните дни за студ, лед и вируси, дойде май, в който на децата им се събраха цифром и словом 12 учебни дни. За неучебни бяха обявени първо дните, в които 12-класниците имаха матури, после и тези с изпитите на седмокласниците. Не стига това, ами 2 дни не се учеше и заради празници на талантите в училището. А дали те не можеха да се проведат в дните на матурата, след обед, например? Не че съм от майките, които на родителските срещи роптаят срещу учителите, че дават малко домашни, ама чак толкова ваканции ми дойдоха в повече. Един или два дни повече в училище едва ли имат значение, но подобен график наслагва у децата впечатлението, че учебният процес е нещо маловажно, нещо, с което се заемаме само в случай, че няма нещо по-значимо като например сняг, епидемия, бал, концерти или нечий изпит.

3. Как да разбирам на фона на всичко това натягането от 28 май? На 27-ми седмокласниците бяха на изпит по БЕЛ, на 28-ми бяха на училище - 7 часа от 13.30 до 19.15 часа, но преди това - от 10.00, трябваше да се явят на "малка матура" по английски език. Лицемерно някак си.

4. Всъщност - излъгах. Само на теория трябваше да имат 7 часа. По програма така да се каже. Но имаха 2 свободни часа. Пак. Както почти ако не всеки ден, то поне 2 пъти в седмицата тази година. Учителката по един от разказвателните предмети, например, все отсъстваше точно в четвъртък. Когато беше единственият й час с класа на моето дете. И така от март насам.

Сега за самия изпит:

5. В някои училища децата бяха извикани в 8 без 10. След около половин час им беше прочетен инструктаж какво да правят по време на изпита. Това отне 5 минути. След това близо час те се опитваха да останат спокойни по местата си. Това ми прилича на издевателство. На много места пък изпитът започна доста след 9.30 (при обявен начален час 9) заради проблеми с кода, диска, паролата, интерфейса и каквото още можеше да се обърка при безумно сложната нова система, несъобразена с остарялата материална база в училищата.

6. В 99% от школата децата не чуваха добре записа на текста за преразказ, защото той им беше пускан на касетофон, а някъде дори по училищната уредба, което предизвика скандал в училище "П. Славейков", например, твърдят родители, които се обадиха на редакционните телефони на ВарнаУтре.бг.

7. Другаде легендата за Вида беше приета с бурни радостни възгласи. Защото 7 "в" клас в училище "Св. Климент Охридски" упражнително правил преразказ на същия "непознат" текст още през есента. Много от учениците в същия клас го преговорили по време на частните  уроци 3 дни преди изпита. Късметлии! Имали били много "търсещ" учител, коментираха техни колеги пред недоволни родители.

8. А сега за Вида. От дете обичам да чета легенди. Даже ги разказвах вместо приказки на децата си. А и като филолог мога да простя дори сюжетен банализъм заради добра метафора. Но пък и имам някакъв смътен спомен, че живеем в 21 век. И нямаме право да упражняваме геноцид над децата, защото ние знаем, а те не думички като прикя, свилена кърпа и пруст. Дали ще ги научат зависи от специфичните им интереси, защото подобна лексика не е част от ежедневието им и няма как да бъде задължителна за общата им култура.

Да, съответните думи бяха написани и обяснени под линия, но в обстановка, в която детето трябва да излуша текста, после да го прочете и да го преразкаже при това от името на единия от героите, те само объркват възприятието и ги стресират допълнително.

Затова дори отличниците по БЕЛ родиха бисери. Някои са писали за хавлия вместо за свилена кърпа, други пък измислили прилагателно от прикя и добавили, че Вита оставила прикявата кърпа, за да помогне на баща си. Трети решили да влязат в тона на автора и натворили: Воините на Славун били като стадо без апаш. Така де - щом има стадо, има и паша, а с пашата трябва да има близки отношения а-пашът. Пастирът е непричом.

Затова прилагам следния текст. Нека авторите на теста го използват за преразказ. Трансформиращ. Нека обаче първо се пробват те самите. Непознатите думи като инфразвук, фиброоптични кабели, имейл, хакер, интерфейс, компютърно генерирани хеш-функции,  ще им ги обясни под линия произволен седмокласник.

"Вратата на отдел „Крипто” издаде сигнал, че е отворена, и извади Сюзан от замислянето й. Сигналът я известяваше, че след пет секунди вратата отново ще се затвори, извършвайки пълен оборот около оста си, и Сюзан мина през отвора. Невидим за нея компютър регистрира влизането й.

Макар практически да бе живяла в „Крипто” през трите години след завършването на този корпус, гледката вътре продължаваше да я изумява. Главната зала представляваше огромна цилиндрична камера, висока цели пет етажа. В най-високата си част прозрачният куполообразен покрив се издигаше на цели 36 метра. Плексигласовото покритие бе с вложена с него фина мрежа от поликарбонат и осигуряваната по този начин защита можеше да устои на взрив с мощност два мегатона. Прозрачната материя филтрираше слънчевата светлина и в резултат стените се осветяваха като през дантела. Микроскопични прашинки се издигаха в спирала от лекото течение, резултат от непрестанно работената система за дейонизиране на въздуха.

Стените на необятната камера започваха от арка при върха, но с приближаване към пода постепенно се изправяха, за да станат почти вертикални. Самият под бе покрит с блестяща черна теракота, която излъчваше феерично сияние, оставящо тревожното усещане, че подът е прозрачен. Черен лед.
В центъра на пода, като връх на колосално торпедо, се издигаше машината, за която бе построен този купол. Издълженият черен контур се извисяваше на седем метра. Плавните очертания създаваха впечатление за замръзнал в леда кашалот, опитващ да се изтръгне от смъртоносната прегръдка.
Това бе TRANSLTR — най-скъпият компютър на света, машината, която АНС се кълнеше, че не съществува.

Подобно на айсберг, 90% от обема на компютъра се криеха под пода. Тайната бе надеждно заключена в керамичен силоз, влизащ цели шест етажа под земята — грамадна „ракета”, заобиколена от плетеницата на висящ във въздуха лабиринт от стоманени пътеки, кабели и тръбопроводите на фреоновата охладителна система. Мощните генератори в основата на съоръжението равномерно бучаха с инфразвук, от което акустиката в „Крипто” оставяше у новодошлия тревожното впечатление, че се намира в гробница.

TRANSLTR, както всички технологични нововъведения, бе рожба на нуждата. През 80-те години АНС бе станала свидетел на революция в телекомуникациите, революция, на която бе съдено да промени веднъж завинаги света на разузнаването. Причината за това можеше да бъде изразена с една дума — интернет. И още по-точно — широкият обществен достъп до всеобхватната мрежа. И още по-конкретно — използването на електронна поща.
На престъпници, терористи и шпиони бе втръснало телефоните им да бъдат денонощно подслушвани, така че те веднага прегърнаха новата възможност за глобални комуникации. Имейлът предлагаше сигурността на конвенционалната поща и бързината на общуване по телефона. Понеже съобщенията се предаваха по подземни фиброоптични кабели и изобщо не излизаха над земята, това правеше прехващането им невъзможно… или поне така се смяташе.
В действителност за магьосниците на АНС прехващането на кръстосващите из интернет имейли бе по-просто от детинска игра. Защото интернет съвсем не бе новото откритие, за каквото го смяташе широката общественост. Интернет бе създаден три десетилетия по-рано от Министерството на отбраната като огромна мрежа от компютри, проектирана по начин, гарантиращ сигурността на правителствените комуникации в случай на ядрена война. Очите и ушите на АНС бяха станали старите професионалисти, измислили интернет. Не след дълго хората, вършещи незаконен бизнес чрез електронна поща, усетиха, че тайните им съвсем не са така надеждно скрити. ФБР, Бюрото за борба с наркотиците, Данъчната служба и останалите правоохраняващи агенции на Съединените щати — активно подпомагани от назначените на работа в АНС изобретателни хакери — подхванаха вълна от арести и се почнаха съдебни процеси.

Естествено, когато ползващите компютри по света откриха, че американското правителство има открит достъп до съдържанието на електронната им поща, се надигна възмутен вой. Дори онези, които си изпращаха имейли с най-невинно съдържание, намериха това нарушаване на тайната на личната им кореспонденция за недопустимо. Предприемчиви програмисти от всички страни започнаха да работят над проблема по осигуряване тайната на комуникациите. Този проблем скоро бе решен и така се роди криптографията с публично известен ключ.

Концепцията бе гениални проста. Тя се състоеше в използване на софтуер с прост потребителски интерфейс, който може да се инсталира на всеки домашен компютър и който бе способен да кодира текста на всеки имейл по такъв начин, че да го направи абсолютно нечитаем. Всеки потребител можеше да напише писмо и да го прекара през шифроващия софтуер, който превръщаше текста в привидно случаен набор от символи. Всеки, прехванал такова съобщение, щеше да види на екрана на своя компютър безсмислица.

Единственият начин да се разшифрова „безсмислицата” бе да се въведе ключът на подателя — пазена в тайна комбинация от символи, чиято роля бе подобна на ролята на личния идентификационен код, използван при дебитните карти например. Този ключ естествено бе дълъг и сложен и в него се сдържаше цялата информация, нужна на дешифриращата програма, за да изпълни математическите операции, в резултат на които кодираният текст се превръщаше в оригиналното съобщение.

Сега вече всеки потребител можеше да изпраща електронна поща спокоен, че тайната й ще бъде запазена. Дори съобщението да бъдеше прехванато, само разполагащите с ключа можеха да го разчетат.

АНС почувства промяната незабавно. Шифрите, с които трябваше да се занимават математиците, вече не бяха прости субституции, решавани с лист и молив — вече ставаше дума за компютърно генерирани хеш-функции, използващи резултати от теорията на хаоса и многоазбучни схеми на заместване, способни да превърнат всеки текст в напълно лишена от смисъл последователност от символи.

Първоначално използваните ключове бяха къси и не затрудняваха особено компютрите на АНС. Например, ако избраният ключ се състоеше от десет цифри, компютърът бе програмиран да изпробва всяка комбинация от 0000000000 до 9999999999, в резултат, на което рано или късно правилният ключ неизбежно бе намирай. Тази „игра” на проби и грешки стана известна под името „метод на грубата,сила”. Вярно, губеше се време, но поне резултатът бе гарантиран. Когато светът научи за този метод, ключовете започнаха да стават все по-дълги. В резултат нужното на компютрите време, за да налучкат правилния ключ, се удължи от часове на дни, после на седмици и месеци, за да стигне до години. С навлизането в 90-те години избираните ключове не само бяха с над 50 символа дължина, но и включваха не само цифри, а пълната гама от възможни символи в така наречената ASCII-таблица, осъществяваща кодирането на символите в използваем от компютрите двоичен код. Сега вече възможният брой на различните комбинации бе от порядъка на 10120. Да се „познае” ключът при това положение бе толкова безнадеждно, колкото да се избере правилната песъчинка от петкилометров плаж. Математиците бяха пресметнали, че атаката по метода на грубата сила срещу един-единствен стандартен 64-битов ключ ще отнеме на най-бързия суперкомпютър на АНС — свръхсекретния Cray/Josephson II — над деветнайсет години непрекъсната работа. Очевидно бе, че когато компютърът най-сетне се справеше и разбиеше шифъра, съдържанието на съобщението вече нямаше да има никакво практическо значение.

Изправена пред заплахата от тотално информационно затъмнение, АНС изготви секретна директива, подписана без възражения от президента на Съединените щати. Разчитайки на федерално финансиране и с картбланш в ръка, АНС се залови да създаде невъзможното — първия универсален компютър за разбиване на шифри.

Въпреки убедеността на много инженери, че подобна машина е невъзможно да се проектира и създаде, АНС продължи да действа, вярна на своето мото: „Всичко е възможно. Невъзможното просто отнема по-дълго време”.

Пет години, половин милион човекочаса и 1.9 милиарда долара по-късно АНС за пореден път постигна набелязаната цел. Последният от трите милиона микропроцесора с размер на пощенска марка бе запоен ръчно на последната платка, последните редове на програмата бяха написани и тествани и керамичният корпус бе затворен. TRANSLRT бе роден.

Макар начинът на работа на TRANSLTR да бе резултат от труда на много хора, поради което никой нямаше точна представа какво точно става в „мозъка” на машината, използваните принципи бяха пределно прости: много работници — бърз резултат.

Три милиона микропроцесора щяха да работят в паралел с изумителна скорост, пробвайки всяка възможна пермутация. Надеждата бе, че дори ключове с немислима дължина няма да устоят пред TRANSLTR. Безумно скъпият шедьовър на техническата мисъл щеше да използва възможностите на паралелната обработка в допълнение към няколко пазени в дълбока тайна алгоритъма за разбиване на шифри".
Дан Браун, Цифрова крепост

Ако пък държите непознатият текст непременно да е от български автор, опитайте с Любен Дилов. Той има прекрасен разказ, наречен "Педагогическата машина". Може да се даунлоудне от Интернет. Независимо от браузура и процесора.