Ритъмът на тяхната кръв

И други две неща изключително ги отличаваха от други националности. Първо, че въпреки жегата хората навсякъде  ухаеха на свежо, чисто и хубаво... И второ, че животът им беше песен и танц. Танцуваха непрекъснато и на всякакви места. Танцуваха невероятно, великолепно, фантастично! Ритъмът беше в кръвта им, задвижваше я точно с мелодията на танго, румба, ча-ча, боса нова... По ресторантите двойки енергично се въртяха до главозамайване. Изглеждаха сякаш не стъпват по земята, а летят сантиметри над нея. Като ефирни летни облачета. Елеганти, едри, пълни, слаби, ниски, стройни... без значение какви бяха двойките. Ритъмът сякаш избухваше вътре в тях, огъваше ги, въртеше ги, вдъхновяваше ги. За мен остава незабравимата гледка на танцуващи хора... навсякъде в Бразилия. А ние вкусно похапвахме морски дарове и искахме тези мигове да траят вечно.

Барове и бирени къщи отваряха в началото на вечерта и хора се трупаха в тях до малките часове на сутринта. Барбекю-къщи, ресторанти, пицарии и бюфети не случайно предлагаха интернационална кухня за всякакви вкусове. В Сантос се събира половин свят. Срещнахме французи, японци, испанци, италианци, англичани, руснаци, араби, австралийци. Сред най-големите атракции за тях бяха фестивалът на раците и Банана Фест, които се провеждаха на градския пазар и фестивалът на ягодите в Ботаническата  градина на Чико Мендес.

Няма умора

Животът в Сантос нямаше и минутка покой. Нямаше време да поспи, да почине, да се кротне поне за малко. По цяла вечер хора се събираха по заведенията, танцуваха до края на нощта, смеховете им съживяваха тъмните улици, а рано сутрин се трупаха по плажа ... като за пореден фестивал.

Още с изгрева на слънцето цели групи работници се втурваха да чистят пясъка, минаваха багерчетата, камиони извозваха боклуците и докато слънцето даде старт на новия ден плажът вече изглеждаше лъснат до прашинка. Тогава по него се втурваха разни хора. Бягаха, разхождаха се, срещаха се, разминаваха се. Изобщо: плажът като начин на живот и място за срещи и за социални контакти.

А отстрани – само на крачка от него се извиваше най-дългата крайбрежна градина регистрирана в Рекордите на Гинес през 2001 година. Цветята, храстите, палмите – всичко беше като нарисувано. Нито едно листенце не растеше по-различно или по-разперено от останалите. Нито едно камъче край алеите не беше по-ръбесто от другите. А отсреща през улицата се редяха жилищни сгради и хотели. На една пряка от тях беше историческият център на Сантос: очарователно място, изпълнено с дух на култура и старини. По сгради, улици и площади ненадейно откривахме послания от историята на Бразилия и научавахме повече за личности, родени тук: бащата на независимостта Жозе Бонифацио де Андрада е Силва, известният художник Бенедито Каликсто.

От светиите до кафето

Ако не започвахме разходката от плажа, имаше друг вариант: хълмът на Света Катарина – малко хълмче, на което през 1532 г. били построени първите къщи на двойката Луиз де Гоез и Катарина Акуилар. Там имало и параклис, посветен на Света Катарина, разрушен от пиратите, които изхвърлили иконата на светицата в океана. Години по-късно роби открили иконата, която днес се намира в Музея на религиозното изкуство - на върха на хълма Сао Бенто в едноименния манастир.

Следващата спирка Кармо Конюнкт така и не можа да ми омръзне с привлекателния влак за бойно снаряжение и с особената архитектура на сградата на митниците, а в църквата наблизо по време на неделна литургия успях да се насладя на Грегорианско песнопение. Изображенията и склуптурите на Бенедито Калисто и каменните съдове със светена вода подсилваха впечатлението от песента, а до параклиса тихо се извисяваше Андрадас Пантеон. Неговите надгробни плочи напомняха за Жозе Бонифацио де Андрада е Силва и за братята му, а гравирана бронзова табела охотно разказваше историята на Бразилия.

Всяка слънчева разходка по улиците на Сантос задължително минаваше през площад „Мауа” и двореца на Хосе Бонифацио – мястото на изпълнителната власт на града. Тук чужденците се трупаха пред индикацията за „нулевия километър” или на спирка „ Бък Джонс”, откъдето тръгваха автомобилните турове. Наоколо магазини, ресторанти и кафетерии действаха като магнит на аудиторията и придаваха вдъхновение на всяко събитие.

По улица „15 ноември” продължавахме към Музея на кафето. Впрочем, това е улицата, на която всеки петък има „щастлив час” за хора от всички възрасти – в различни барове и ресторанти с местни състави, които забавляват вечерната публика. А по-нататък е търговската улица, на която срещнах Христос. Оказа се, че тя е твърде популярно място за действие. Освен моята история, по нея са се разигравали и други сюжети: например в някои сериалчета, снимани от Globo Television Network.

Един ден мисля, че зърнах Христос и пред най-невероятната сграда в Сантос - сградата с фасадата на плочки. Тя сладко се мъдри сред старите къщи още от 1865 г. насам. Покрита е с повече от 7000 португалски плочки, които представят развитието на икономиката на Сантос и на кафеиндустрията.

415 стъпки по пътя на мъката

И понеже странната среща с Христос беше първото, което ми се случи в този град, за „сбогом”  се отправих към Мон Сера. Докато се качвах към върха, минах край 14 олтара, които представяха пътя на мъката. И когато извървях своите 415 стъпки нагоре, стигнах до върха на Светицата от Мон Сера Сантуари – покровителка на Сантос. Пред мен се откри чудната гледка към Сао Висенте, Кубатао и Прая Гранде. Стоях на 157 метра над най-голямото пристанище на Латинска Америка, над мястото, където срещнах един добродушен човек и кой знае защо го кръстих Христос и над града, където хората знаят, че животът е хубав и имат точна представа защо е така... Стоях и не исках да отместя поглед. Заради синьото на океана и заради усещанего за съвършена ваканция, което сигурно преживява всеки, стигнал до този край на света.