Към днешна дата, когато сънищата на варненци са бетонирани от богатото разнообразие на молове, темата за Морската градина се превръща в досадно клише. Даже, ако вземем да си позатворим едното око, а второто – наполовина, ще си признаем, че можем и без нея. Строежи?

Комплекси? Хотели? – голяма работа.

Някак свикнах, докато се разхождам сутрин рано, покрай мен да тътрят крака разни бачкатори, дъвчещи мазни баници и храчещи останки от снощни запои. И не само. Поредното застроено петно неминуемо е обвързано с трафик на коли, при това тежкотоварни. Имам чувството, че Морската градина е обхваната от тежка и трудно лечима болест – туморът я превзема постепенно, сигурно, смъртоносно. Но така или иначе тя си остава лъскаво украшение за онези, които имат твърде много пари и твърде малко разум. Имам предвид, че като се натори финансовo една душичка, тя гледа да се покаже я с кола, я с жена, я с къща в Морската градина. Това между другото не е откритие българско. В световен мащаб богаташите стават все повече, а земята не се уголемява, за да могат те да консумират прелестите й. Един ден райските места ще свършат. Предполагам, че долу-горе по същото време Морската градина ще абдикира от позицията си на релаксиращ компонент в представата ни за спасение от шума, трафика и глобализацията като цяло.

Морската градина е представата за рай на Варненци. Там те отмарят, плуват, разхождат се, целуват се и се влюбват. Това е мястото, което би трябвало да събира цялата положителна енергия на града. Дървета, алеи, цветя, атракциони, сцени – всичко това акумулира красиви чувства. Всеки от нас се нуждае от тях. В противен случай трябва да се задоволяваме с ограничените гледки в Панелната обител и да се разхождаме по олятите с масло паркинги. А няма нищо по-приятно и уравновесяващо от това да станеш рано сутрин и да тръгнеш по алеите, за да си подредиш мислите. Помага. До момента, в който някое презадоволено хлапе не профучи с колата, която е получило за рождения си ден. Без значение дали има легнали, подпрени или скрити в храстите полицаи. На крайбрежната алея, всички знаят, е трудно да се насладиш на понятието разходка. Шофьори от най-различен калибър буквално превъртат там и стават много по-склонни към скорости. В главите им по най-графоманския начин е набито клишето, че е голяма работа да си заведеш мацката до морето и да опънеш беемвето до дупка. Живей като на кино, пък нека останалите наивни романтици да се давят в твоите газове.

Сигурен съм, че във всеки един момент Морската градина общува с нас. Или по-скоро природата в нея. Свлачищата винаги са били езикът на нейното недоволство. Нещо й тежи, нещо я тревожи и движението на земните пластове са само първите симптоми на едно стаено недоволство. Всъщност, ако разсъждаваме по този начин, ние никога няма да стигнем до определено заключение. По-скоро гадаенето ще ни отведе в едни мрачни предположения, чийто корен черпи сокове от песимизма. Не бих искал да си представя, че един ден варненци ще си мажат само на филия Морската градина сутрин, докато гледат как поредните туристи са се нанесли в собствената им представа за рай. Имам предвид, че дълго ще дъвчат онова блажено съчетание между растителност и шум на море, което привлича като магнит текстописците и мечтателите. А за успокоение ще дебнат брошури от поредния гигамаркет, който ще им предлага кактуси в саксия на промоция.

Докато сме забили нос в поредната оферта за краставици и банани, някак наивно, струва ми се, позволяваме да бъдем ограбени от представата си за рай. Истинската, дълбоката, душевната. Онази, която е синоним на спокойствие, разпускане и блаженство. Не са ни нужни палати, преситен пясък на плажа, кръчми и певици полуфабрикати, а друго – онова тънко, невидимо, но разтърсващо ни усещане за покой. Поне аз го намирам в Морската градина. Особено зимно време, когато море и градина си говорят на висок глас – заради вятъра, заради силата на самата природа, която зове човекът. Тогава оставам глух за тревогите и се сливам с красотата. Да, това се случва в Морската градина. И сега, когато чета за пет етажни хотелчета, зали и прочее кофражна реч, ми идва да обърна гръб на духовния рай и да се опитам да си инжектирам земен. Тогава сигурно и аз ще бъда заразен с тумора на консуматорите.

Морската градина – това е най-красивата черта на Варненци. Петзвезден грим по това красиво произведение би отнело от правото ни да се наричаме естествени покрай природата, която ни възражда и ни прелива своята енергия. Дали ще я запазим – струва ми се, че това не е само въпрос на политика.