Климатът е важно нещо. От него до голяма степен зависи какво, как и до колко вирее на дадено място. В България години наред имахме умереноконтинентален с добре очертани зони на безнаказаност, финансово влияние в политиката и невъзможност нещата да се случват по подходящия и правилен начин. На моменти дори ставахме свидетели на зловещи влошавания. През седмицата председателят на Комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност, призова правителството да ускори работата си по законовите промени, които биха помогнали критерият за безнаказаност да бъде изтрит от характеристиките на националния климат. Защото, както информираха чуждестранни медии,  България се отказа от плановете си да разреши широкоразпространеното конфискуване на нелегално придобито имущество и отложи приемането на закон, смятан за силен инструмент в борбата срещу организираната престъпност и корупцията. Всъщност, идеята да бъде променен образът на страната ни като една от най-разядените от корупция държави, членуваща в Европейския Съюз, премина през доста препятствия. Законопроектът, който позволява на комисията Кушлев собствени разследвания и кофискуване на имущество с неясен и необясним произход, срещна силен отпор от любителите на споменатия вече климат. И това беше логично. Вярвам, никой не е очаквал от тях да ръкопляскат възторжено на опасността престъпленията им да излязат наяве и отгоре на всичко да бъдат наказани: нещо изключително нехарактерно за изминалите години в България. Така че, климатът в природно отношение е въпрос на география, но в обществено, е въпрос на критерий и на организация.

Доказателствата дойдоха тези дни от две места коренно различни по  държавно устройство и по национален манталитет: Украйна и Япония. Президентът на Украйна Виктор Янукович обяви началото на първия етап от икономическите реформи в страната. Благодарение на въпросния висок старт след десет години Украйна ще бъде сред 20тте най-развити страни в света. Така разбрахме от красивите думи. Нещо повече: с интерес оставихме да ни изрисуват една щастлива картинка, в която добрата стара Украйна бързо бяга пред останалите европейски държави и победно развява знамето на висок жизнен стандарт. Според Вас това реалистичен план ли е, или утопия, или просто красота на изразяването? Или въпрос на критерий? Ние – преживелите социализма обичаме отчети, доклади, приказки, балони... Не е задължително всичко това да съвпада с действителността. Дори не изглежда необходимо и да се запомня. Казват се някакви думи. Красиво е. Заслужават аплодисменти. После животът продължава. Все така ръбат, неугледен и неприемлив. И улисани в мъчителната борба с него, хората забравят казаното и не държат сметка нито за илюзиите, нито за обещанията.

В същото време в Япония  министър-председател подаде оставка за  едно неспазено предизборно обещание и за финансов скандал в представляваната от него партия. Обещанието да премести американска база извън остров Окинава Юкио Хатояма не изпълни заради напрежението между двете Кореи и важността на американско-японския пакт за сигурност. А финансовият скандал не беше с негово директно участие, но сътрудници на генералния секретар на Демократическата партия, подправили документи за дарение, получиха условни присъди... И министър-председателят се оттегля, за да стане партията му по-добра и по-чиста. Това е въпрос на чест.  Защото в обитавания от него свят критерият е ясен: обещанията се изпълняват, човек е отговорен за думите си, а не ги изстрелва просто така, понеже  му изглеждат  приятни, обтекаеми и подходящи за момента.

В Япония един политик пое чужда вина. И отстъпи крачка назад от активната сцена заради добра идея, която не е успял да осъществи. Какво ли би трябвало да се случи след десет години, ако Украйна не се нареди сред 20-тте най-развити страни в света? Може би същото, което се случваше у нас години наред, когато някой обещаваше да направи така, че звездите да сияят още по-силно, а след избори се опомняхме, поглеждахме нагоре и виждахме същото черно, грозно, беззвездно небе. После с течение на времето забравяхме, защото всичко е въпрос на търпимост, въпрос на критерий, въпрос на желание да се примириш, или да промениш нещата... и в крайна сметка: въпрос на морал, с какъвто извадените от кухнята на социализма очевидно не блестят толкова много. И така се стига до основната драма, в която имаме желание и политическа воля, обаче... Искаме да конфискуваме имотите, придобити от престъпна дейност, но все не е моментът да се появи подходящия закон. Искаме всичко да е прозрачно и ясно, но някъде отдолу все някой човърка и разваля картината, за да му е по-удобно и безнаказано. И тогава ще дойде поредният доклад. Европа ще ни препоръчва. Ние ще кимаме с глава в знак на съгласие и съпричастност и покорно ще свеждаме поглед надолу. Нещо, което в Япония, предполагам, не правят. Кой знае? Може би не са достатъчно артистични. А може би е просто въпрос на морал и на критерий. Според който думите не са нещо случайно и необмислено и веднъж произнесени, те се превръщат в незаличима отговорност: пред себе си и пред обществото.