Нашата приказка тепърва започва. Може би, ако приемем всекидневните си задължения с капчица оптимизъм и сутрешна усмивка, животът ни ще стане поне малко по-добър.

Вярвате ли, че приказките могат да бъдат реалност?

Живеем в модерно време - 21 век. Всеки има своята съдба и всеки от нас изживява своя избор. Понякога оставяме приказките на заден фон и си казваме: "Да погледнем към реалността!", но замисляме ли се какво се случва около нас? Някои го наричат "абсурд", за други е "мечта", но при всички положения си заслужава да се вгледаме в него.

Да си призная: и аз съм от хората, които искат да живеят по друго време, на друго място. Да. Преди време мечтаех да съм част от "тъмните векове": рицари, чест, победи ... знаете за какво говоря... Други мои връстници пък искат да са част от времето около 1968 : младежки дух, промени ... и това Ви е ясно. Трети предпочитат да се върнат към  Втората световна война, за да променят историята по някакъв начин.

Няма как: приемаме нашето време като даденост, която не можем да променим. От една страна това е така, защото не можем да се върнем назад във времето или да го превъртим напред. От друга страна, обаче, не сме прави.

Защо ли? По простичката причина, че историята се пише в момента. Това е много банална фраза, но е хубаво всички да осъзнаем значението й. Всяка секунда в нашата човешка цивилизация нещо се променя. Това може да бъде следствие от решението на човек, от реакцията на държава, дори и от случайния начин, по който са се стекли обстоятелствата. Както знаем, бъдещето и настоящето са в причинно-следствена връзка с миналото. Което означава, че в момента градим това, което ще се случи утре и това, което ще бъде факт след година.

Ако Ви липсва колективното чувство за някакво обединение и всенародно вълнение, социолозите са обяснили причината. Това чувство отсъства, защото хората се обединяват, когато са застрашени и когато преживяват голяма трагедия.  Всички помним наводненията в България от лятото на 2005-та година.

Давам този пример, защото историята ни е показала, че трябва да анализираме не само положителните, но и негативните случаи. Тогава - през 2005-та българският народ се обедини и помогна кой с каквото можа на жертвите на стихията. Имаше общонародна кауза, която да събере хората. При това не само нашата нация подаде ръка на пострадалите. Тогава получихме помощ от САЩ и от редица европейски държави, сред които Гърция, Чехия, Словакия и други. В онези трагични дни имаше нужда от адекватна реакция и от моралната подкрепа на обединен народ и това се случи. Превърна се във факт. Това не е единственият подобен случай. И беше в реда на нещата.

И сигурно е логично в мирно време и в моменти, когато  всичко е тихо и спокойно, да няма повод за обединяване. Страната ни върви нагоре, хората вече имат възможност за просперитет. А ние - поколението след '89-та сме възпитани в доктрината на индивидуализма. Така съдбата на държавата се разпилява на множество човешки съдби. Всеки търси благополучие и успех. В това няма нищо лошо, поне според мен. Все пак важното е, че ние като различни индивидуалности имаме право на своите собствени решения и в повечето случаи нашето лично благо допринася  поне мъничко и за общото благо.

И се оказва, че в наше време също може да има приказки:  като на момчето, което получи медал от международно състезание по математика, като на жената, която успя да победи престъпника, защитавайки правата си в съда. Да, такива неща се случват вече и в България. А всяка една малка и положителна история има шанс да се превърне в дългоочаквана и интересна приказка с подобаващ край - само зависи как ще я поднесе разказвачът.

Всъщност, нашата държава не е толкова лошо място за живеене, драги сънародници! Уви, все още има хора, които са готови да заминат, за да станат роби някъде другаде и да живеят там в мизерия с едничката цел да не останат тук. Да, аз не мога да говоря от позицията на човек, който живее в далечното малко, бедно селце, защото просто не съм живял там. Но от гледната точка на човек, който е бил, е и ще бъде част от българските градове мога да кажа, че работа има. Има бъдеще. Просто човек трябва да има амбиция, образование и способности.

Трябва да призная, че в приказките рядко се говори за пари, но, ако искаме да напишем една съвременна, ще ни трябват и те - не за друго, а за да я подчертаят. Да я направят по-правдива. А пари в нашата България има. Не са колкото във Великобритания, но билетът ни от летището до града не е 20 паунда. А и трябва да бъдем обективни - във Великобритания метро има от 1863 година, а тук от преди година-две и то само в столицата.

Хубаво е, че винаги се сравняваме със силните и големите, но дали това е полезно? Трябва да отбележим, че ние – българите, сме част от онези 5% в света, които живеят, като "бели" хора. Знаете ли за какво става въпрос навсякъде по света освен в Европа, Емирствата, САЩ и Япония, приятели? Хубаво е, че ние се целим във върха, но не е лошо да поглеждаме от време на време и надолу. А там има какво да се види. Има ги бразилците, които спят по улиците на иначе прехвалените си туристически дестинации. Има и много други хора по света, които живеят в пълна мизерия.

Какво още? Има ги и китайците, които дори не се знае как съществуват с купичка ориз на ден. А африканците? Колко от тях са имали късмета да пробват удобството на един мек диван? Да, приятели, тези хора ги има и това, че ние не живеем най-добре, далеч не означава, че живеем лошо. За секунда се изправете и погледнете през прозореца какви коли минават навън. Казват, че ако искаш да видиш как живее един народ, гледаш какви коли се движат по пътищата. И нека същите тези пътища да бъдат разбити и неприятни ... това няма да промени и със стотна факта, че всеки втори кара кола за чудо и приказ.

Наскоро бях във Франция и Испания. Там не видях толкова много нови коли на едно място. Разбира се, остават и лошите страни. Без тях не може. На моменти са нетърпими. Друг път дори не ги забелязваме. Всички негативни неща, които чуваме по новините като статистика най-вероятно са факт. Но трябва ли да забравяме от къде минаваме ние и от къде "Западът"?

Западна Европа върви към своето развитие логично и закономерно от пет-шест века насам. Ние от 20 години. Съпоставимо ли е? В правото си ли сме да искаме вече да бъдем абсолютно изравнени? Истината е, че за 20 години постигнахме немалко, но трябва да се поработи още. Особено по въпроса за нашия балкански "манталитет".

Това ме води към мисълта, че нашата приказка тепърва започва. Може би, ако приемем всекидневните си задължения с капчица оптимизъм и сутрешна усмивка, животът ни ще стане поне малко по-добър. Ще осъзнаем, че наистина има такива, които се нуждаят и нямат и ние не сме част от тях. Защото нашето "мрънкане" е неуважение към тези, които нямат покрив, роднини и стотинка в джоба, за да си купят храна.    Всичко е индивидуално в днешно време. Ние пишем сценария на собствените си мемоари, а през това време около нас се случват исторически събития. Част сме от това време и дори с удоволствие бих ни нарекъл негова главна есенция и привкус. Аз виждам как Лора може да осъди човека, който й е навредил. Виждам как Мирослав може да си намери добра работа във Варна. Зная, че Вероника ще успее да изплати вноските за колата, която иска да кара..... И ние ще се справим. Всички ние.