Всички погледи са приковани към световното по футбол. За целта са налети милиарди и още повече единици усилия на организаторите да ме накарат да зяпна от удивление и така да се наредя до останалите консуматори на зрелище. Производителите на бира потриват ръце или направо се здрависват с фабриките за кебапчета и кюфтета. Жалко, България не участва, но в ЮАР са онези баснословни златни глезенчата, които гарантират шоуто.
Уви, не успяха да ми вкарат гол, а удариха гредата на съзнанието ми и така станах един от онези, които се отрекоха от зрелището и избраха тишината и магията на планината. Инвестирах в две скромни консерви, пакетче вафли и се погрижих глезените ми да са обути в добри обувки. Стегнах си раницата и няколко пъти проверих избрания маршрут. Целта бе връх Ботев – първенецът на Стара планина. Още при първото ми гмурване в гората се разделих с обхвата на мобилния телефон. За сметка на това бях компенсиран от буен поток, студена вода и мисълта, че съм благословен да бъда в Балкана точно по това време. Преди време си мислех, че самостоятелното ходене в Планината е доказателство, че не си луд. Сега мога да твърдя обратното. Но точно това му е хубавото. Предпочитам да имам разклатени мисли, отколкото да ме завинтят пред телевизора с убеждението, че мащабни спортни мероприятия дават билет за рая. За сметка на това мога да гарантирам, че това е много удобен и приятен начин да се освободиш от всички зависимости на този живот и да се опиташ да останеш най-после насаме със своето свободно аз.  
В нашите равнини вирее усещането, че политиката се спряга до степен на пришки. Непрекъснато сме обстрелвани от въпроси за това кой на кого бил човек и как хората на управляващите израстват като гъби върху наторена от телета поляна. И не само. Политиката е боксовата круша на българина. За съжаление него, а не нея ги боли после от ударите. Хубавата новина е, че и тук ударът към моята врата удари греда – втора поред. През цялото време, докато се качвах към хижа „Хубавец” си мислех, че на политиците трябва да им забранят да идват в планината. Мили са ми дърветата и природата, както и чистота на водата.
След „Хубавец” кучето на хижаря се лепна за мен. Стана ми пазач и приятел. Вървя плътно до лявото ми коляно и беше моят глашатай за тихите послания на гората. Кръстих го, естествено, Хубавец. С него минахме през следващата хижа, където той се спречка с Петко – котката на хижаря, който се оказа бивш борец. После продължихме към хижа „Васил Левски”. През цялото време му подвиквах: „Хубавец, Хубавец...” Той сякаш си хареса името, защото при всяко подвикване мяташе опашка. Което не му приличаше особено, защото беше едро, здраво куче. Дойде моментът да се разделя с моя четириног приятел. И то по един не особено за него и за мен начин. Прехваленият по всички форуми хижар на хижа „Васил Левски” – бай незнамкойси – грабна една сопа и я стовари на гърба на Хубавец. Причината – беше започнал да се дави с неговото куче.
Някъде по това време Европейският съюз продължава да се тресе от мутирал Паркинсон. Еврото се държи като насвяткан англичанин, а неколцина държави доброволно слагат глава на дръвника. Парите намаляват, но това не означава, че по-малко мислим за тях. Напротив, нищо в този живот не вирее без някой лев в джоба и по възможност в банката. Обсебени сме от тази дума и онова, което можем да си позволим, докато имаме пари. Докато Германия и Франция държат конско на останалите, ние се ослушваме като най-малкото дете в семейство, където батковци и каките обират критиките. Да, ама – не. За малко топката да влезе в мрежата ми. Греда! После дори кълбото излезе в аут. Както и аз, между другото.
В планината не си аут, а си във. Особено на билото. Изморен от катеренето, но спокоен, че имам вода и още сили, нямах никакво намерение да посвещавам мислите си на кризата. Планината е един огромен източник на енергия. Успееш ли да направиш контакт с него, най-после ще осъзнаеш истинското значение на думата консуматор. Вървях напред. Върхът се виждаше. След кратък диалог с телесната обстановка, обаче, си дадох сметка, че след почти осемчасово вървене е редно да почина. Реших да прекарам нощта в заслона под връх Ботев. Няма телевизор, стаите са общи, условията, по скалата на каприза са брутални, но... – нужно ми бе едно намигане и нещата си дойдоха на мястото. Хижарят беше човек. Все едно ме приемаше на гости – сладки приказки, топла супа и салата от зеле с типичния за нея отпускащ орнамент. Мяркаха се и други хора в заслона – малка група, по двама или по трима планинари, както и един позастарял пишман катерач, който ми обеща десет хиляди лева да си купа трабантче, ако му се роди внук.
Увеличена смъртност, емиграция, ракови заболявания, всякакви болести, никакъв оптимизъм, колабираща култура, срив в образованието... – ударите летят не само към моята врата. Един след друг, със зашеметяваща скорост. А ние стоим като наплюти със семки на футболен мач, олигавени от плюнките на разни евродоклади за най-изостанали и в поза „наритан в слабините” – голи, изплашени и отчаяни. А какво ще стане, ако махнем с ръка на всичко. Или просто се изправим. Достатъчно е само едно протягане и поредния удар с топка да отиде в гредата. Така направих аз – протегнах се и взех раницата.
В пет и петнайсет слънцето се канеше да изгрее, когато тръгнах към връх Ботев. Зъби, очи, санитария, половин сандвич с пастет, проверка на багажа – всичко свърших за петнайсет минути. След час бях на върха. При слънцето, при моята победа и при подаръкът на планината – цяла България на длан. Не виждах криза, нито отчаяние, даже и страх липсваше. Върховете бяха отдадени на сутрешния си танц в копринена мъгла. Равнините леко се пробуждаха, а до мен едно теле упорито преживяше трева и ме гледаше съсредоточено. Почувствах се човек, защото всичко си бе дошло на мястото. Хармонията, тишината, силата на духа – все елементи от таблицата на щастието.
Когато тръгнах надолу, някъде по Тарзановата пътека към хижа „Рай”, отново бях открит и придружен от куче. Кръстих го Райко, естествено. И на него му хареса името. Пак застана до лявото ми коляно и ме следваше неотлъчно по пътеката. Спомних си приказката на един мой приятел за тези кучета, дето следват самотници. По свой си начин те усещат дълга да пазят от зли сили и неприятели човека. Съпровождат го и са готови да му помогнат в изпитание. Давам си сметка, че когато край нас се появи такава личност, която с цялото си сърце иска да ни е от полза, ние гледаме да му извием ръцете и бързо да му стоварим сопата в гърба. Защо? Защото ни е втълпено, че нашият свят са пържолите, бирата, футбола, политиката, парите и песимизъм. И всяка поява на добро животно или човек е лична и агресивна намеса в обществената ни подредба. Но аз не го вярвам. Това е светът, който ни показват по телевизора. Понякога не е задължително да ходиш в планината и да качваш върхове, за да си правиш душевна хигиена. Може да стане по друг начин – като всеки си представи, че сам може да се превърне в този добър човек. Тогава и кучетата ще спят спокойно.
Все пак, когато се прибрах във Варна си пуснах телевизора. Не съм толкова съвършен и обичам мачове. Даваха двубоя на Аржентина – моят фаворит още от появата на Каниджа. Странно, но се чуваше едно бръмчене, жужене – почти като глуха микрофония по телевизора. Помислих, че е проблем с трасето. Спомних си после обяснението на коментаторите за онези южноафрикански тромпети вувузели, които всички си купуват и надуват по време на мач. Звукът много ми напомни на онзи, който произвеждат гъмжило от едри расови синьозелени мухи, обградили препълнен с аромати и съдържание открит селски кенеф.

П.П.
Буквално след като сложих точка на този материал прочетох за трима пострадали в района на хижа „Левски” и хижа „Хубавец”. Както и че забраняват вувузелите – пречели на футболистите и феновете. Изводите и връзките между тези събития предстоят.