Думата е звучна, често използвана и много характерна. Нещо като лаконично описание на нашия характер, на обстоятелствата, на начина на живот и като цяло на биографиите ни.

Мислех си го, докато слушах Елтън Джон на стадион „Локомотив”. Мисля си го, докато купувам домати на пазара и докато задъхан тарикат ме прережда пред регистратурата на някоя поликлиника, или леко се промъква пред мен на друга изключително значима опашка за продукти, услуги или каквото и да е, което в скромното съзнание на българина не би могло да се случи, ако не избързаш поне с половин минута пред останалите, ако не оставиш зад гърба си поне един балама, ако не прецакаш околните.  Впрочем, прецакването на учтивите при нас минава за нещо като прецакване на живота. Доволно потъркваме ръце, че сме свършили успешно работата и приемаме деня за осмислен. Нелепо е, но това е истината.

Та преди шест дни, докато слушах песните на Елтън Джон в края на един от най-горещите дни на юни, на софийски стадион, комбинирал жега от слънцето и от натрупания народ, отново ми се наложи да се сетя за прецакването. Концертът започна вяло, но продължи с любими хитове и с много настроение, та можеше да остане в спомените на всеки от публиката, като невероятно преживяване, ако не бяха подробностите от пейзажа... От типично нашенския пейзаж. А той за съжаление не включва само изгорялата трева, тъмните и неравни улици по мръкнало и регулировчиците, разставени три светофара напред. Сигурно присъствието им по околните кръстовища би имало дълбок смисъл, ако светофарите не работеха, но историята съвсем не беше такава.

Другите подробности от пейзажа: докато сър Елтън музицираше, пресъхналият от жегата народ се опитваше да се сдобие с нещо разхладително. Възможностите не бяха големи: вода от хладилниците, или бира от двата крана вляво от сцената. Нито един от хладилниците не работеше и малките бутилчици почти гореща минерална течност се оказваха най-скъпото питие в живота на феновете. Продавачите се оплакваха, че организаторите не им разрешили да включат хладилник, а жадните слушатели на концерта се чудеха толкова ли глупаво изглеждат, та им се налага да слушат лъжи и безсмислици. Онези, които решаваха да гасят вътрешните пожари с бира, висяха на половинчасови опашки пред крановете. Не беше трудно да се установи, че крановете са повредени и обслужващите преливат от чаша в чаша кехлибарената течност, преди победоносно да я връчат на поредния изтощен от чакане клиент. Така концертът се превърна в безкрайно висене по опашки за пиене, докато някъде там се чува музика... Вместо да бъде концерт, по време на който докато разпускаш и слушаш любима песен, да си пийваш студена вода или чаша бира. Просто търговецът, който се е докопал до обслужването на стадиона, беше решил да печели. У нас е така: не мислим за утре. Сякаш светът съществува един единствен ден. Денят, в който си се вкопчил в някакъв бизнес. Единствено тогава можеш да излъжеш всички, да продаваш водата на двойна цена, да я продаваш топла като супа, да смъкнеш кожата на всички околни и в края на този един единствен ден да броиш парите от голямата печалба, направена на гърба на изнудените хора... Защото между  топлинен удар и топла вода, всеки разумен човек би предпочел второто. Въпреки отрицателната емоция, с която страшната далавера го е изпълнила.

Ще кажете: „Дребно! Струва ли си изобщо да се занимаваме?”

Определено си струва, защото животът ни е сбор от всички тези дреболии и прецаквания. Защото, ако мислехме по правилата и се съобразявахме с тях, всичко навсякъде щеше да бъде много по-спокойно и това би ни спестявало нерви, време и възможности за далеч по-широки хоризонти и за далеч по-смислени дейности от онези, с които затрупваме дните си.

Продавачите на бира нямаше да проклинат работодателя си, защото им се налага да правят нещата пет пъти по-бавно, заради повредата на някакъв кран и обират отрицателните емоции на чакащите клиенти. Феновете нямаше да мразят държавата, в която дори на един концерт не можеш да се порадваш както си му е редът. Ако стигнем по-далеч: в магазините от много години насам до вчера нямаше да ни пробутват соя вместо кашкавал и тебешир вместо сирене, нямаше да ни удрят в грамажа, да използват заблуждаваща информация, за да ни вкарат в мрежата на плащането и лъжата... и още, и още... Хиляди неща нямаше да бъдат такива, каквито са, а ние нямаше да сме измамените и злобни невротици, които мнително се оглеждат наоколо, защото са свикнали винаги да бъдат прецаквани. И още нещо: свикнали са никой да не се подчинява на правилата, следователно последните да нямат значение, а ако някой се окаже по-стриктен и дисциплиниран от останалите, на финала да излиза прецаканият наивник.

Например, на билета пише, че нямаш право да вкарваш на концерта фотоапарат или камера, следователно: не го правиш. Билетът е договор между теб и организаторите. Да. Аз не го направих. А колко фотоапарата щракаха наоколо! Какво е това? Някой прецакал другия? Може и така да се каже. Това е манталитет за под масата, хоризонти, които не могат да надхвърлят оградата на един стадион и поглед, който никога няма да види същественото, защото то е малко по-далеч, зад тарикатщините и зад така наречената далавера.

Преживяваме всичко това отново и отново: на споменатия концерт, в магазина, в някоя политическа партия, в службата, в институциите, където се налага да прекарваме част от живота си, в магазина, на пазара, в отношенията със съседите... В цялата държава. Караме извън правилата, за да прецакаме нещо и някого, а всъщност непрекъснато усложняваме своя собствен живот. Колко още ни трябва,  за да го проумеем? Колко години? Колко поколения? Колко правителства? Колко шамара от Европа? Колко срива във всяка отделна биография? Не зная. Най-лошото в прецакването е, че рано или късно и най-големите професионалисти в материята сами попадат в клопка. А сигурно е мъчителна история да гледаш на финала цял народ, попаднал в собствената си клопка. Тогава вероятно няма да е прецакване, а ще бъде пълна идиотщина.

Иначе: моето уважение към корена, мястото и към патриотичното чувство, което въпреки всичко,  упорито не ни напуска: мен и другите оптимисти!