Нивото в категория музика е стигнало до гушата. Пренесено в буквалния смисъл на думата. Ден и нощ електронни и механични медии се надпреварват да обясняват как данъчните ще си съберат дължимото от концертите по стадионите. Дреме му на Джеймс Хетфийлд на кухата китара – идва, забива и си отива по живо по здраво с аплодисменти. Феновете на по-твърдата музика едва ли се впечатляват кой знае колко от напъните на НАП да се окичи с медал. Но кампанията за събирането на дължимото набира скорост и скоро информационният бюлетин ще ни удави преди Дунава.

Да видим какво става на брега на литературата. В България има само двама писатели – един от мъжки и друг – от женски пол. С лодка до тях, обаче не се стига. Нивото на водите около писателския бряг е толкова нисък, че ще забиете нос в тинята. Но не се притеснявайте, Георги Господинов и Людмила Филипова всеки ден ще ви навестяват. Те дават интервюта, правят представяния, превеждат ги – от единия до другия бряг на съвременния ни начин да се разписваме като творци. Дори няма нужда да пишат качествено или по принцип да издават, за да знаем, че те представят новото поколение писатели. Ура! Колкото до останалите им колеги, не че ги няма, но всички са се покрили по разни тихи високопланински селца, където не могат да бъдат докоснати нито от читатели, нито от информационни бюлетини за нивото на тяхното творчество.

Киното - летвата обикновено там сочи винаги бедствие. Не знам защо, обаче, ако трябва да измерваме качествено нивото при това най-мащабно съвременно изкуство, все нещо ме бие в кокалчетата. Разбира се, че говорим в случая за Българското кино. То, като тенденция, както и при Дунава, ближе нашия БГ бряг по време на всички преходи. Но, кажете ми, как е възможно един филм като „Източни пиеси”, правен на компютър, без барабанене за субсидии, помощи и прочее мрънканици, че щом няма пари няма и кино – та как е възможно този филм да отвее абсолютно всички прехвалени заглавия? Той, скрит зад тиха гениалност, дори няма нужда от течения или някой да му духа в платната. Достатъчно е авторът да е талантлив. След това течението винаги ще се оказва в негова полза. Колкото до водоизместимостта на творбата тя донякъде оправдава покачването на зрителския интерес към съвременното ни кино.

Дали ще е ниско или високо нивото на интерес край брега на театъра едва ли е от значение. Това е така, защото културната институция стои като на понтон. Колкото е високо нивото на теченията, на топящите се ледници и сухите режими – понтонът си стои на едно място и променя само височината си според пълноводието. Има една забележка само: че не бива много да му се стягат въжетата на театъра. При положение, че тенденциите се променят и отвсякъде започнат да преливат реки, току-виж някой е решил да държи театъра изкъсо и той се удавил.
Най-после стигнахме и до дърводелството. Това е едно от най-изявените културни формации у нас. Този занаят никога няма да се удави по простата причина, че една дърворезба винаги остава на повърхността на водата. Та нали и ние непрекъснато плуваме върху изкусно изографисаната илюзия, че някога ще се оправим. И това, ако не е изкуство. Дървените философи, социолози и политици ги разбират тия неща. Не ти трябват сачмени идеи, а дървен релеф и посока на движение. Останалото само се нарежда. Промотират, обещават, прогнозират а ние им ръкопляскаме като малчугани на сал. И така си ни носи течението до следващия бряг.

Трудно можем да го наречем даже бряг, защото земята е под нивото на самата река. Ето защо милиметър покачване над трудно изградената дига винаги е гаранция за унищожително бедствие. Добре дошли на нашия бряг! Ние не го заварихме такъв. Получил се е от тъпчене на едно място. По-умните от нас дълбаха за полезни изкопаеми и си направиха палати над нивото на реката. Ние живеем в постоянна заплаха и се молим на Германци и Австрийци по горното течение да не пият много бира; молим им се още и за субсидии, които само храносмилателната система на горните етажи е в състояние да поеме. Да си кажем честно в цялата тази работа няма нищо културно. То от такъв бряг ни театър се вижда, ни кино и книга. Кризата е нашето оправдание за позагубеният интерес. Не че като сме богати сме толкова културни и всеки ден хващаме корабче до книжарницата и салона. Заповядано ни е мълчание. И ние стоим със затворени усти, защото някой може да ни развали дигата. Нивото на реката е в сантиметри, а банковите сметки на пазачите ни е в долари. На едните децата са до изворите на цивилизациите, а останалите им запушват носовете, защото живеят до тръбата на канала. За оправдание и успокоение си имаме чалгата. Единствено бюстовете, торсовете и тор от този вид изкуствено осветление ни държат будни. Иначе никой не може да ни отнеме призванието, че сме една от древните и много културни нации на Европа. Сто на сто е така. 100 сантиметра – това е височината на един средно статистичен Българин, когато е наведен.