Кралицата, Лондон, Pearl Jam... – еволюцията продължава

Когато си на 18 години почти можеш да се похвалиш с формирани музикални вкусове и след като твоята любима група ти сервира страстно турне, нищо не ти остава освен да разпориш гърлото си от вик, емоция, забава. И аз съм се питал какво ще се случи, когато стана на два пъти повече години – пак ли ще съм на концерт, пак ли ще люшкам глава и ще се дера? Е, получих отговор. ДА.

Преди няколко години Pearl Jam трябваше да пеят в България. Концертът им се провали по необясними за мен причини. Няма да казвам колко ми е любима групата и как бях готов да отида в Атина, за да ги гледам. Преглътнах с търпението на годините, в които продължавах да се питам дали имам място по концерти, сред многохилядна тълпа.

Докато Пиронкова забиваше поредната си жертва на Уимбълдън, кацнах в Лондон. Други причини ме доведоха в този световен мравуняк, където всички народи са непрекъсната центрофуга на едно почти механично ежедневие. Но както и да е. Знаех за участието на любимата група в Хайд Парк, част от тридневния фестивал Hard Rock Calling. Пол Макартни и Стиви Уондър красяха допълнително афиша. Поне за мен. Целта ми бе да видя Еди Ведър и Компания.

Още в България, след концерта на AC\DC изчетох почти всички материали за това как е протекло събитието. И си дадох сметка, че за да опишеш едно подобно преживяване трябва да си повече от фен на групата. И тогава вече се получава не просто материал, коментар или статия, а вид словесна енергийна напитка, която влива дух и енергия в самия читател. Това помага в случаите на онази празнина, която остава след всяко едно чудно изживяване.

{gallery}Story/2010-07-02-london{/gallery}

От години смятам, че гласовите данни на Еди Ведър са неподражаеми, уникални и имат специфичната способност да отлепят душевността ти от телесната обвивка. Баладите му са сравними с дълбоководно гмуркане, а кондензирания гняв в някои моменти е усмирен от един видимо силен характер, който влияя на песните, а оттам и на хората, които попадат в техния обсег. Нека само ви напомня саундтрака към филма To the Wild – ако го слушате сами, на слушалки, ще разберете какво имам предвид.

Хайд Парк е близо до Бъкингам. Онези прословути часовои не предизвикаха кой знае колко възхищение у мен. По-скоро бих могъл да изпитам съжаление към някои от тях, ако са фенове на Pearl Jam. По това време кралицата кръжеше наоколо, отбиваше се до Уимбълдън (за първи път от 1977 година) и докарваше на Лондон още няколко карата стойност. Космополитността на този град нямаше да е истинска, ако наред с традиционната натруфеност не вървеше и съвременната лекота на битието, с която музикалните запалянковци искат да намерят общ покрив с всички хора на света. По същото време – прибавям го не защото не мога да намеря място за това събитие, а заради обрисуване на още по-съвременното излъчване на Лондон – та по същото време имаше изложба на съвременни творци в галерия Tate, където футуризмът, авангардизмът и все новоизлюпени понятия даваха отражение на онова, което не се вижда иначе в съвременния човек, а именно представата му за визия, начин на живот и начин на изразяване. Към това само открехвам скоба за локомотива на поп арта – Анди Уорхол, чието творчество е поместено в голяма зала на бившата електроцентрала край Темза, а сега – Tate Gallery.
Да се върнем на Pearl Jam.

Знаете ли, малко ме е яд, че това, което се случи в Хайд Парк и на самия фестивал не се е сбъднало тук. Публиката в Англия е преситена. За тях групите и поп-иконите са като Big Mack в Макдоналдс – част от менюто им за консумация. При тях поколения наред са се радвали на подобни мероприятия, всяка седмица едва ли не. Не, не че нямаше емоция, тръпка при тях. Но аз много добре знам как българския фен отваря душата си на един концерт и как това прави неговият английски брат.

И така, на 36 години имах удоволствието да срещна очи в очи Еди Ведър и по свой си начин да му кажа, че всички негови песни са написани от вътрешната страна на моите доспехи, с които съм водил почти две десетилетия кръстоносни походи. Той излезе, отвори си бутилка червено вино и започна. Все едно не бях в Лондон, все едно не бях на тази планета. Вокалите на този човек издълбаха дупка в космоса. Бях засмукан от една смесица от настроение, опиянение и копнеж за свобода. Получих я в много големи размери. Докато пеех alive заедно с него клетките в кръвта ми, мозъкът ми, кожата и цялото ми тяло не функционираха според години, възраст и прочее ограничения. Аз бях свободен от всичко на тази земя. Дори и от желанието ми да се наричам страстен фен на тази група. Идоли, поп-култура, последователи – това ми звучи като: „Спомняте ли си своята първа кола”. Чувствах Еди Ведър като приятел. Като човек, с когото мога дълго да си говоря. И го направих, докато той пееше без да спира – песен след песен, вокали, китари... полет към неизвестното, но познатото място на красиви усещания. От време на време той отпиваше от виното си и все питаше как сме, чувстваме ли се добре и дали не е възможно да не се притискаме толкова един друг. Последните му думи са следствие на онзи инцидент в Дания преди години, когато на техен концерт 8 младежи са стъпкани до смърт от тълпата. По едно време ни помоли да пазим тишина, за да не събудим Кралицата. И естествено веднага след това изпя The Fixer от новия албум. Ако е била наоколо Кралицата със сигурност ще помни дълго този концерт.

После пак се върнахме към музиката. Наоколо всичко се разлюля – вдигнати ръце, знамена и очи пълни с надежда. А аз мълчах, спрях да пригласям. Не че нямах глас или сили. Вече бях започнал да чувам как душата ми пее – вътре, още по-надълбоко. Ще избързам напред с обяснението, че не употребявам никакви стимулиращи вещества, дори бира не бях пил. Но аз и Еди Ведър – това е комбинация за едно гарантирано отлепяне от земята. Възползвах се максимално от него – там, където се получаваше турболенция от смяна на настроението, аз затварях очи. Не бях слепец – пред мен бе музиката на Pearl Jam и светлината на вярата в утрешния ден. Наистина вече нямаше значение къде се намирам, кое изкуство изразява моето настроение и обединява мислите ми с други хора. Сега, благодарение и на волята си знаех, че мога да се отдам в ръцете на музиката. Така, както го бях правил преди в колата, у дома, по улицата. А тук можех да отворя очи и да извикам: „Хей, Еди, благодаря ти!” И го направих.

Когато всичко приключи краката ми леко трепереха. Като че бях скочил с парашут от много голяма височина. Сега, приземен, най-после на земята, просто не ми се вървеше. Не ми се прибираше и честно казано дори не изпитвах нужда да говоря. Вокалите на Еди звучаха в главата ми като ехо. Не, нямаше умиление, почитание и други признания от моя страна. С Еди наистина бяхме станали приятели през всичките години. Не знам как се бе получило. Заради любовта ми към този род музика, за моята енергия, която си взе за говорител точно този уникален вокал и когато трябваше чувах неговата музика и си представях... бъдещето. Вървях напред, а заедно с това ме следваха нещата от живота. Така ще е и занапред. Еволюцията продължава. Струва ми се, че и на 72 бих отишъл на концерт, живот и здраве.