Това е една стара и грозна история. В нея има лъжа, корумпирани чиновници и надежда, че нещата ще се случват по по-добрия начин. Кога точно? Никой не знае. Все ни се ще да е скоро, защото строгите очи на Европа дебнат отблизо, защото хората свикват с правилата и обществото ни се цивилизова.

Историята е много прозаична. На моменти дори изнервяща. Имам приятели от западноевропейски страни, които и до ден днешен не могат да проумеят как е възможно да се случват подобни неща. Защото не са стояли тук – при извора и не са наясно с всички обстоятелства, предпоставящи безобразията да бъдат съществена и неотменна част от нашия живот.

В историята има една дирекция за строителен контрол и граждани, които години наред препускат по коридорите, за да се докопат до решаващите й фактори и да ги известят за някоя нередност. И тъй като нередността е създадена с голямата парична благословия на някоя строителна фирма, гражданите естествено все не могат да се докопат до въпросните отговорни органи. В редките случаи, когато им отворят вратата и ги приемат, кратко и грубо им обясняват колко не са прави и как губят безценното време на скъпоценните чиновници.

За каквото и да става въпрос: за незаконни строежи, за нередности, за грешки. Колкото по-сериозна е материята, толкова по-малки са шансовете да ти обърнат внимание, защото вече са проявили необходимото уважение към създателя на нередностите. Аз, например, бях изумена как на жалба, че съседен строеж разби козирката на къщата, в която живея, дойде група специалисти, огледа разбитата козирка, поцъка с език, пощура се и накрая получихме писмо, че всичко е ремонтирано и проблем няма. Тогава дълго време се чудех на кого точно да вярвам: на специалистите, които подписват важната и обективна официална кореспонденция, или на собствените си очи, според които ремонтираната козирка продължава да виси тъжно с изпотрошените си стъкла. Дори бях склонна да ги оправдая, че са объркали адреса и са прегледали някаква друга козирка, за която успокояващо ми пишат, но в протокола категорично беше написан моят собствен адрес и това ме накара да получа първи урок:

Че в България истината на гражданите и тази на институциите не е една и съща. Ако в реалния живот гражданинът вижда нещо нередно, което  трябва да бъде поправено, често погледът на контролиращия чиновник е замъглен от някаква сума и пред него ситуацията изглежда кристално чиста и напълно лишена от всякакви нередности. Тогава се появяват и странните документи с неверни данни и успокоителни заключения. В ръцете си държа папка с подобна кореспонденция. Пет години преписка с въпросния строителен контрол. Те все невинни, все в невъзможност да предприемат нещо, все в очакване да се изкажат съд и прокуратура, все грижливо спазващи законите... Просто добиваш впечатление, че си пишеш с ангели. На финала носиш на въпросните ангели всички решения, които те с такова нетърпение са очаквали години наред. Решенията не подлежат на обжалване. Те са в твоя полза и в ущърб на онзи, когото въпросните чиновници така страстно са защитавали години наред и им казваш:

- Ето! Заповядайте! Сега е ваш ред да вземете мерки.

И започва едно чупене на пръсти, едно гънене и каканижене. От нечленоразделното мучене и свистене горе-долу човек остава с впечатление, че вече е късно и нищо не може да се направи. Дори в някакъв момент долавя обяснението, че злото е прекалено голямо и мерките са невъзможни.

На това място лично аз получавам втори урок, че според финансово ангажираните чиновници колкото по-голямо е злото, толкова повече няма нужда да се занимаваме с него, а трябва да го оставим да си съществува необезпокоявано. Може би защото  то вече си е платило на когото трябва и за разрешително и за съществуване... Значи размерът наистина имал значение.

Впрочем, ако засегнатият гражданин е инатлив и не се предава току-така, тогава му се налага да прочете още няколко тома безсмислени отговори, на които можеше много да се забавлява, ако не беше толкова тъжно, че изобщо е възможно институция да си позволява лукса да отговаря по този начин и безцеремонно да лъже черно на бяло.  

После му се налага да изслуша още нечленоразделно мучене от отговорния фактор, който би трябвало да оглавява една институция, не за да лае неразбрано срещу хората, а да им отговаря смислено и да върши работа. Накрая, гражданинът е принуден да стигне до неприятния извод, че явно обясняващият чиновник е назначен не да контролира и да помага на обществото, а да  замазва досегашните безобразия ...

След като години наред писмо след писмо си ги предупреждавал и те са пъхали писмата в кошчето, обяснявайки, че няма проблем... с идеята, че времето лекува най-добре и че всичко ще се размине. Който давал парите – узаконил безобразията, който ял парите – прикривал каквото можал, а потърпевшият... Те в България са много и вече свикнаха, нали?

И когато се окаже, че инатестият потърпевш не се е спрял пред нищо, докато не се пребори за правата си, изведнъж на надзорния орган му се струва твърде късно за мерки.  

И гражданинът  затваря зад гърба си вратата на поредната контролна институция, която всъщност не контролира, а допълва лъжата и безобразията, в които газехме десетилетия наред.

Господин министър, много Ви моля! Поне назначавайте такива, които могат да мислят и да говорят, защото чувството, че официално се гаврят с теб глупаци, е смазващо! Това е чувството, което през изминалите години изпразни България. Не поемайте отговорност  да продължава така!