Улиците ни са криви като живота ни. Питайте която искате приятелка защо рядко рискува да се покатери върху фини обувки с елегантен ток. Тя ще Ви обясни, че просто се спъва на втората крачка, защото плочките по улицата, на която живее са поставени на криво, на много места има кални дупки и пропадания, а на други места корените на дърветата са нагънали допълнително и без друго несъвършената улична настилка. Затова по-здравословно и по-удобно е да не си много елегантен.

Животът ни е същият като улиците. С кривини, завои, извънредни ситуации и вечен стрес на най-безсмисленото място в сюжета... Там, където във всяка друга цивилизована държава никому не би и хрумнало, че може да има проблем, при нас той е необходимото зло, надуто като балон и почти невъзможно за преодоляване. До днес. Да речем, че сега нещата малко се пораздвижват и да речем, че някога след години всичко ще си дойде на мястото.

Преди, обаче, това да се случи, European Social Survey теглиха чертата с научно изследване на ценностите, проведено през изминалите две години с участието на 43 000 респонденти от 21 европейски държави и обявиха, че ние-българите сме най-надоволните и най-нещастни в Европа. И с това не изненадаха никого. Нито тук. Нито зад граница. Защото подобни данни изскачат поне веднъж на половин година от Евростат или от някъде другаде.

И така, докато ние се киселявчим и само два пъти седмично се доближаваме до някакво позитивно състояние на духа, в което установяваме, че светът наоколо би могъл да бъде приятен, швейцарци, ирландци и холандци всеки ден изпитват положителни емоции и се радват на живота. Предполага се, че щом го правят, значи има за какво. Лично аз смятам, че радостта им се дължи на две спазени условия: от една страна подреденият и регламентиран свят, в който живеят  и  от друга страна - добре отгледаната позитивна нагласа към него.

По-детайлно взиране в резултатите от проучванията ни праща към другите кисели и отчаяни почти колкото нас: унгарци, словаци, естонци и поляци. И изводът крещи сам в ушите ни, че до недоволството, което изпитваме ни е докарал самият ход на живота и преустройството на обществената система, през чиито трусове преминавахме двайсет години. Двайсет години от всякъде уж идваха средства, уж отчитахме широки хоризонти и рязахме лента след лента, а всъщност не видяхме една готова завършена обикновена магистрала. Като тези, които хората навсякъде имат от десетилетия и смятат за нещо толкова естествено, колкото изгрева на слънцето.

А можело да се случи, при това можело да се случи изключително бързо. Установяваме го едва днес – двайсет години по-късно.

Ако отворя списъка и продължа изброяването, няма да постигна нищо друго, освен отново да се вкараме в онова типично според проучванията кисело и отчаяно състояние на българина, в което проклинаме хода на живота, не вярваме в политиците, полицията, съдебната власт, демокрацията, съседите, колегите ... изобщо не вярваме в нищо и завиждаме на датчани, финландци, шведи и швейцарци за удовлетворението им от живота.

Феноменалното е там, че дори кутрето си не помръдваме, за да направим нещо хубаво за себе си, за някого, за деня, за света и само ръмжим против политиката, търговците, данъците, хората, обстоятелствата. Против всичко. Вчера на пазара наблюдавах поредния вулкан от безсмислена ярост. Една продавачка измърмори под носа си на хората пред мен, че дължат два лева и пет стотинки, получи си левовете, почака, почака за стотинките и като видя, че никой няма намерение да й ги дава, се разкрещя:

- Това ли Ви е проблемът, бе господине?

Човекът стреснато се върна, абсолютно неразбиращ какво искат от него и защо го нападат и мина доста време докато получи ясно обяснение къде е проблемът. Просто не беше чул това със стотинките.

Безумен скандал и десетки обиди за пет стотинки! Представяте ли си?

Впрочем, човекът изглеждаше напълно ангажиран с някакъв друг, предполагам, далеч по-сложен проблем. А може просто да му е било зле. Но на нас не ни стигат изродщините, които преживяхме през изминалите двайсет години на преход. Ние предпочитаме сами да си създаваме безсмислени притеснения, обиди и нервни ситуации и после тежко да въздишаме: „Ужас! Днес е просто непоносимо!” И дните действително се превръщат в такива. Достатъчно е няколко души да ти прехвърлят комплексите си, липсата на възпитание и лошото си настроение... и готово! Въпросът е уреден. Не сме се реализирали като нация, защото по време на прехода вместо всички заедно да се движим напред, държавата предсмъртно се гърчеше, нацията не помръдна нито крачка, а някакви отделни хора прехождаха насам-натам със заграбено държавно и общинско имущество и се пъчеха колко са способни и колко са богати. Останалите си скубеха косите, че напразно са учили и работели цял живот и че за нищо не стават. А децата растяха с погрешната представа, че хубавият живот се състои във висене по кафенета, модни подиуми и луксозни джипове и че в хубавия живот има черен хайвер, скъпи парцали и безсмислени приказки по още по-скъпи телефони. Двайсет години никой дори не си и помисли да включи в концепцията за хубав живот и графата „Нещо да се прави. Нещо смислено”.  Да учиш, да пишеш, да работиш, да проектираш, да се развиваш. Е, как да сме доволни? Като представите ни за нещата не включват най-важното, без което няма живот. А следователно реалността се разминава с очакванията.

Очакванията са денонощно да лежим по шезлонги на някой екзотичен бряг, да пием студени коктейли и да въртим незнайно какъв бизнес по телефона с незнайно кого. А каква е реалността? Не можем да обуем официални обувки, защото си изкълчваме глезена на втората изкъртена плочка пред входа. Не можем да водим ползотворни разговори по работа, защото всеки е зает да критикува и да обяснява колко другите нищо не разбират. Не можем да повдигнем глава извън адския казан, защото останалите веднага ни дръпват надолу... Не по нещо лично, а просто така – всички да сме долу, да няма неравности. Не можем да вървим спокойно по улиците, защото ако не случим на побеснял човек, ще се натъкнем на глутница бездомни кучета. Вчера момченце на девет години беше жестоко нахапано от кучета в Студентски град в София, онзи ден същото се случи някъде другаде. Утре отново ще има подобен инцидент. Ако имаме късмет ежедневните неща да вървят както трябва, тогава се забиваме в някакъв безкраен институционален сюжет, в който половин живот никога не е достатъчен компетентните служби да си свършат работата.

Това е реалността. В нея мошеници с политически чадъри съсипаха хората, доставчици на електричество и на газ се включиха в публичната драма, за да съдерат кожите им, а търговците ги довършиха. И сме кисели, защото животът не върви. А как да се случи нещо хубаво, след като ние сме вечно недоволни и категорични в нещастието си? И ако ситуацията не беше тъй  тъжна, определено би била много забавна.

Лично мое мнение е, че ако променим нагласата, ще променим и обстоятелствата. Нагласата би трябвало да бъде следната: че човек не може само да взема, той трябва да дава, да полага усилия, да се грижи за другите. Коктейлите идват после, когато изпълниш задълженията си. И така е по-сладко. И другото, което ни липсва: правила и регламент.

Това е всичко. И ще изскочим от топ десет на вечните негативисти и критикари, на нещастниците и нереализиралите се. Защото знаете приказката за кривата ракета и за космоса, който й пречи.

А  космосът по принцип е едно удобно и приятно място.