Всички обичат победителите. Някои дори са готови да стигнат до крайности в любовта си. Вземете за пример представянето на Цветана Пиронкова. Вече я обявиха за почетен гражданин на Пловдив. Скоро ще й дадат и книжка за космически кораб и място за паркиране на Марс. А някой знае ли какво точно й костват победите? Или къде бяха нашите стимулиращи похвали, когато талантът е растял?

Победителите са като онези дървета в парка, които домашните любимци и всякакви улични скитници препикават, за да фиксират своето местенце, да се запомни, че са минали от там и така са сложили началото на своето съществуване. Ето за какво служат победителите още – благодарение на тях разбираме, че в България имало федерации, управленски кадри и разни лица с неправилно набръчкани физиономии. Появи ли се нашият първенец, те изпълзяват от своя ковчег, наречен за по-общо бюро и започват да вдигат най-много шум с аплодисментите си.
В България няма пари. Нищо ново. Но у нас има воля за победи. Не става въпрос само за спорта. Във всеки отрасъл има скрит по един лъв, който дебне победата на всяка цена. И, естествено, навсякъде има по едно кандидат джудже, което е готово да се качи на раменете му, за да запее своята песен. Ако този лъв вземе, че стане помияр и реши да си пропие или продаде таланта – тъпчат го, смазват го, убиват го. Да сте чули досега някой да дава кураж на слабите, учещите се и на всички онези из чийто свят расте бъдещия победител? Няма такова нещо. А спомнете си колко удобно Бербатов се превърна в боксовата круша на толкова много страхливци. Де що имаше народ у нас заудряха по физиономията му. Защото осъзнаваха, че един победител си отива. Без значение как, защо, с основание или без. Той просто си тръгна и остави на голата земя онези, които обичаха да се качват на гърба му и от там да крещят колко са велики. Да си спомним думите на Айнщайн: „Джудже, качено на раменете на великан вижда по-далеч, но в гърдите му не тупти юнашко сърце.”

Загубихме, попариха ни, стъпкаха ни край морето... – тези и още други подобни определения намирам по фасадите на вестници и други медии, след втората загуба на волейболистите ни от Бразилия. И никъде поне едно: „Благодарим ви, момчета!” или „Кураж, ние пак ще сме с вас.” Нали си давате сметка колко комплексарско звучи и как само ни се иска да си бършем слабостите с победителите. България никога няма да завладее света, да стане първа военна сила, да излезе от своя стегнат Балкански обръч. Естествено, че ни се иска да сме големи и велики. Твърде много спомени имаме. Но кой е казал, че величието вирее само когато уважаваме победителите. Ако куцате с десния крак нима само на левия ще купувате нови обувки?

Победителите на България трябва да тренират в студени зали, без топла вода. Федерацията, организацията или звеното трябва да им отпуска по 1.13 лв. на ден за храна, облекло, пътуване и заплата на треньор. След това този ми ти победител се нагърбва да си търси спонсори. Сутрин през зимата като Роки на Сталоун ходи на Пантеона да загрява, после плува в морето, качва Мусала за два часа и с една ръка прави лицеви опори, докато чете за второ висше. И като му сложат златния медал ние започваме да цъкаме с език като пробит ауспух на Трабант. Ето, това е нашият идеал за победител. Много сме горди с него. Той е нашето момче/момиче. Тупайки го по рамото ние градим личната си представа за Християнски ценности и правилно пласирани добродетели.

Склонен съм донякъде да призная този метод за най-добър, когато става въпрос за каляване на бъдещите герои на България. Донякъде, защото мен лично ме е срам да гледам проточената лига на благодарниците, които се изреждат пред победителите. Започва се едно ръкопляскане и четкане, препикаване и отъркване, мазане и обещаване; договори за реклами, директорски постове, покана за членство в партии. А някъде в дъното, лишен от внимание и грижи, от истинска нужда за помощ, зрее нашият бъдещ победител. Той няма банкова сметка, нито лев спечелен от награден фонд. Но се бори, дерзае, упорит е. Никой не му обръща внимание. С изключение на разните му програми, формули за управление и помощ за националния ни ресурс, където всичко си остава затворено в папките. Е, кажете ми, още ли се сърдите на Каратанчева, че отлетя?
Победителите нямат нужда от помощ. Стигайки до върха те си получават заслуженото. Може би точно заради това ние толкова много искаме да им помогнем и да ги направим почетни граждани на света – защото те просто ще откажат. Но нищо, ние да си направим устата, да се снимаме с победителя, та да може поколението да ни запомни. Само не трябва прекалено да се оливаме, защото току виж блеснала в кадър проточената лига на нашата благодарност.

А вие, бъдещи победители, някак си трябва да разберете, че точно по такъв път вървите. Свиквайте с мисълта, че когато губите – ще ви хапят до кокал. Може и да ви посегнат с душене. Свиквайте, защото у нас никой не обича губещите, защото така лъсва положението в цялата ни нация. Виж, победител да си е нещо съвсем друго. Това е слава, това е реклама, това е и блясък, който заслепява очите на онзи, който иска да види истинските проблеми у нас. А когато някои се заинтересува действително от положението с отглеждането на талантите – премерете му пулса, изкарайте го предател и му пратете психолог.