Мария е като топъл цвят в дъждовния петък, думите й внасят свежест, уют в мрачния делник. Говори тихо и с вълнение за Едмонд, вдясно от нас, в червено и синьо ни огряват две картини на художника, обединени под кодовото название „ Азбуката на Едмонд”. Признавам си - не мога да рисувам, не разбирам нищо от изобразително изкуство, но обичам мириса на боя, обичам следите от изцапани четки и ръце върху работно облекло и знам един мит за художниците: повечето от тях рисуват под звуците на джаз. Рисунките на Едмонд са също вид джаз, а Едмонд правеше джаз и с другата си страст – барабаните. За страстите на Едмонд, разговаряме с Мария... Те са пъстри, трудни, човешки, но силни, иначе нямаше да бъдат страсти...

- Какъв човек бе Едмонд за Вас?

- Той не беше лесен човек за съжителсвуване, защото си имаше своите светове и те бяха преди всичко останало. Живописта и свиренето на ударните инструменти стояха над личния живот. Всичко правеше с невероятна страст. Тези две неща се превърнаха в негов приоритет, за Едмонд нямаше празници като рожден ден, Нова година, условности, в които по презумпция се знаеше, че не се работи - това правило не важеше. Той не се съобразяваше с дати от календара, режимът бе невероятно железен: рисуване и свирене всеки ден без никакво изключение. Скачаше от леглото като изстрелян преди 6 часа, защото казваше, че да се спи е изключителна загуба на време. Вечер до 19 бе в студиото си. Отдавайки се и на музиката, денят започваше със загряване на инструментите, или пък със слушане на музика. Беше постигнал мечтаната хармония в живота си - на едно място да бъдат и барабаните, и стативът, на който рисува. Денят преминаваше от прескачане на заниманията - ту рисуване, ту свирене. Той смяташе, че и двете дейности се обогатяват взаимно - в процеса на свирене може да ти хрумне идея за платно и обратно - докато рисуваш цветове, те се наместват в съзнанието под формата на звуци, мелодии, хармонии и отиваш да ги изсвириш на барабаните.

- Вестта за неговия жизнен финал сякаш ме повали. Беше толкова внезапно. В такива случаи, когато познаваш човека до теб, виждал си го с каква енергия твори, трудно е да си представиш, че вече го няма и си задаваш въпроса: Възможно ли е?

- За никого не бе лесно. Това, което си мислех след това, че той някак си не оцени, че хората имат позитивно отношение към него, независимо дали го обичат или не. Хората осъзнават, че той е невероятна личност и тя наистина липсва на пейзажа, и като музикант, и като художник Едмонд създаваше атмосфера. Имаше чувство за хумор, дар-слово, можеше да се изразява нестандартно, никога не робуваше на клишета и не се съобразяваше с норми. Затова някои трудно преглъщаха поведението му. В крайна сметка всички с днешна дата, защото в България сме научени да не признаваме приживе качествата на хората около нас... оценяват липсата на тази светла личност, която бе по детски начин наивна.

- Изложбата в „Георги Велчев” е резултат от усилията на Фондацията „Едмонд Демирджиян” да работи в областта на съхраняването и популяризирането на творчеството на художника, какви са целите и задачите й?

- Фондацията започна дейността си с акция за подпомагане на млад художник. Фондацията има две цели: да поддържа паметта за Едмонд и да работи с млади творци. Учредихме награда за живопис, която ще се връчва всяка година на млад автор, намиращ се в началото на своята кариера. Тази година я получи Минко Йовчев, млад художник, който наскоро завърши живопис при проф. Андрей Даниел в Националната художествена академия в София. Освен финансовото изражение на наградата, ние му организирахме изложба съвместно с работи на Едмонд в галерия „Ракурси” в София. Първата изява на Минко бе невероятен опит за нас, защото видяхме толкова млади творци на откриването й, техният интерес към наградата и събитието ни показа, че сме тръгнали в правилната посока. Това би зарадвало Едмонд, защото той винаги бе заобиколен от млади хора и обичаше да споделя знанията и емоциите си с тях.

- Кое Ви провокира да изложите точно тези картини на Едмонд в пространството на музей „Георги Велчев”?

- Няма акцент. Той е правил малко изложби във Варна и на мен ми се искаше да покажем един разнообразен Едмонд с различни творчески периоди от началото му. До вас има една работа от 1979 г. - това е годината на дипломирането му в Националната художествена академия. След това показваме част от един дългогодишен негов цикъл, в който той рисуваше гротескови фигури, той ги наричаше „човечета” и тези фигури така се запомниха като „човечетата на Едмонд”. „Азбуката на Едмонд” са отражение на т.нар. американски период, след дълъг негов престой в Америка, когато под влияние на ситуацията там почеркът му бе променен. След завръщането му от Америка, Едмонд направи една изложба в София. Това са единствените му оцелели работи, които седят в къщи на стената. Исках да ги споделя с публиката, защото ми се струва, че са знакови за работата му. Той обичаше да си измисля свои елементи, затова е и азбука от знаци, върху които изгражда композицията. Някои от тези знаци напомнят реалността и, ако трябва да обобщя: Едмонд винаги се е движил между тази остра крива от абстрактции и реалност. Винаги, като че ли искаше да запази нещо от реалните елементи, за да може зрителят да се чувства по-уверен, когато възприема творчеството му. Често се е случвало в ателието му да идват посетители, които никога не бяха се срещали с картините му, но при първата им среща с тях, те ги приемаха спонтанно и успяваха да ги усетят заради жизнерадостния колорит и вероятно заради палмите, дърветата, растенията, чудатите морски животни, обитаващи света на неговата невероятна азбука.