Тия дни се зачетох в смразяваща дъха скандална статия.

Освен шокиращите измислици, в нея привличаха колоритните сравнения и шлифованият език. Когато оцелях след четенето, задълбах в причините на този странен обществен феномен „Преминаването на границата”. Преминаване, което всекидневно ни прехвърля от здравата почва на реалността към блатистите основи на небивалици, неадекватности и лъжи. В случая един мой колега беше смесил формата, под която можеш да предложиш някаква информация с интересния и неистински смисъл, който обличаш в споменатата атрактивна форма. Просто беше преминал тънката граница.

След него, разбира се, същото се случваше с консуматорите на шокиращите данни. Объркани в приятните похвати на автора, те затъваха в метафори и сравнения и в края на четивото приемаха измислиците за истина. Нямаше и дума да кажа по този въпрос, ако преминаването на тънката граница почти навсякъде и във всичко не започна да променя цялостно делниците, критериите, живота ни, дори на моменти не само идеята ни за биография на държавата, която обитаваме, но и за собствена биография.

Понякога тази тънка невидима граница се  размива по много несериозни причини: събрали се шепа чиновници и трябвало да измъдруват доклад с актуални акценти. И снежната топка тръгва надолу по склона след нечий неподходящ административен напън. А долу – в живота лавинообразният ефект трупа последици на гърба на нищо неподозиращите средностатистически граждани. Жадувате за пример? Давам го веднага! През седмицата европейският комисар по основните права Вивиан Рединг се изправи пред европейската комисия по правата на жените и равенството между половете и говори за въвеждане на квоти за справяне с неравенството между половете в бордовете на частни компании, където само 10% от членовете са жени. Тя не изключи възможността за предлагане на законодателство, ако компаниите не успеят доброволно да изменят баланса на половете.

Вярно, жена съм. Сигурно би трябвало да ръкопляскам на допълнителния шанс, който тази мярка би ми доставила, но и тук аз се сещам за тънката граница, която напоследък волно или неволно преминаваме понякога по изключително несериозни и неоснователни причини.

Простете, но си представих европейските чиновници като група скучаещи баби, които плетат и броят бримки: лице –опаки, 2 жени – 1 мъж, 4 жени – 20 мъже. Това се съчетава, онова – не.

И се питам: „Ако случайно сред едните има откровени тъпаци, а другите са на ниво, но са повече и това нарушава новия баланс на половете, тогава какво?”

Способните си събират багажчето и си тръгват, а другите – с неясни качества остават, защото отговарят на директивите за баланс. Като математика е добре, но не ми изглежда издържано в нито едно друго отношение. И ето я отново тънката граница, в която цифрите заплашват да изместят същността.

Още нещо от Еропа: последни данни на Евробарометър в четвъртък определиха, че 17% от европейците си представят да работят в чужбина в бъдеще, а 48% биха обмислили варианта да търсят работа в друга страна или регион, ако загубят настоящата си работата. А приетият през седмицата доклад на Европейската комисия разясни правата на европейците за живот и работа в друга страна – членка на Евросъюза.

Всичко това е прекрасно. Има само една тънка граница, за която в докладите и проучванията никога не става дума, но в разговорите на хората тя е първо условие: всички ние предпочитаме да се придвижваме из Европа, но да го правим като туристи, а не като работници. Второто е просто въпрос на безизходица. Първото е въпрос на стандарт, приоритети и начин на мислене. А в размитите граници на статистиката всички ние-туристите се явяваме потенциални наемници. Което не е истина и само убива самочуствието.

И така от сутрин до вечер, от понеделник до неделя, от младостта до помъдряването  се хлъзгавме в някакви мъгляви територии, където тънката граница се размива и черно се слива с бяло,  тъмно със светло, постижимо с невъзможно.

Няма граница между нещата на ниво и онези, които те теглят към дъното, няма граница между кисело мляко и някакъв бял продукт, няма граница между месо и просто нещо за ядене. Няма граница между колегиални отношения и някаква разкисната каша от свободни съчинения и лъжливи цитати. Няма граница между регламентиран контрол и тормоз, който служебно лице може фино да ти нанесе под формата на проверка.

Ето, например, наблюдавам как инспекциите по труда напоследък са претъпкани с представители на фирми, които трябва да носят документи за проверка, в книжарниците няма достатъчно ревизионни книги по член 408, изобщо: кипи усърдна дейност. Отстрани изглежда, че държавата здраво се е хванала да провери дали всички фирмени бумаги са наред, достатъчно здравословни ли са условията, при които хората работят и спазени ли са всички членове на Кодекса на труда.

Великолепна идея наистина! Най-сетне държавата да слезе там-долу сред трудово-правните отношения, да се намеси там, където нещата са некоректни и да предпази хората от беззаконие и безобразия. Това на пръв поглед. При по-внимателно взиране, обаче, установяваме, че не рядко инспектори развяват кодекса на труда като някакво плашило, което грозно повтаря, че глобите за работодатели при неспазени изисквания са 15 000 - 20 000 лева и все суми, които някои от нас никога не са виждали накуп, няма и да видят.

Едно добро изчисление също води до логичния въпрос: Ако служебно лице, което всеки месец се подписва във ведомост срещу не повече от 500 лева, а през половин час плаши проверяваните от него представители на фирми, че ще ги глоби с 30 пъти по-висока сума, дали случайно мотивацията му не е много по-различна от професионалната и дали при проверките не го води по-скоро личен интерес?

Уместен въпрос. Особено, когато от едната страна стоят някакви дребни търговци и предприемачи с по двама-трима души назначен персонал и когато те биват заляти с предписания за вътрешни правила, правилници, инструкции и още купища книжа, в които ако имаше нещо смислено, вероятно биха били от полза на световния ред и на световната литература.

Но тъй като те са просто допълнителното и абсолютно излишно бреме върху и без друго изкривения гръбнак на дребния бизнес, отново стигаме до границата. Тънката граница между намеренията на човека, който ти размахва кодекси и изисквания, за да подобри фирмената работа или просто да те стресне и да те принуди да плащаш. Тънката граница между ред и тормоз. Защото всичко би било супер, ако идеята беше действително да се помогне на гражданите, на работниците и работодателите, а не някъде някакъв чиновник да напълни портфейла си и да те изтормози до смърт с несъществуващи правила, с големи финансови заплахи, с купища документи, които си длъжен да създадеш.

Че кога, унесен в попълването на безсмислена документация, ще намериш време за основното: да работиш, да печелиш пари и да оцеляваш? И дали целта е по инспекциите да се трупат озверели и измъчени работници и работодатели, вечно виновни за нещо пред контролните органи? Ако е това, значи сме минали границата. Тънката граница, отвъд която нещата се случват, в държавата има ред и хората не са насила и безсмислено измъчени от група дребни бедни чиновничета, усетили, че сега е техният златен миг да забогатеят уж, спазвайки директивите на някоя актуална за момента кампания.

И тук стигаме до най-важната граница: онази, която превръща съществуването ни в безсмислено трамбоване по институции да угодим на някой дерибействащ и самозабравил се чиновник-печалбар или просто в нормален живот, в който всичко е добре регламентирано, има правила, контрол и яснота кога, как и какво трябва да се случва. Точно тази граница е изключително фина и за голямо наше съжаление тя бива размита от дребните хорица на дребните постчета. Те, които спъват голямата воля да се върви напред, понякога превръщат живота на другите в ад.

Така, че границата е изключително важно нещо. Ако някой невежа неволно я премести, всички предпоставки нещата да се случат както трябва, просто падат в канала.

Можех да озаглавя този коментар „Реквием на дребния, лаком, вреден чиновник”, защото този тип чиновници заслужават реквием. Те са пречката пред това да живеем нормално и спокойно тук и сега. Те са част от причините България да опустее. Но го озаглавих „Тънката граница”, защото ако всеки от нас се научи да я вижда, да я оценява и да я спазва, животът ще стане наистина по-лек, по-смислен и по-добър. А нима това не е основната цел?