Този път докладът на Европейската комисия ни зарадва. Най-положителният доклад от влизането на България в Европейския Съюз до днес.

Посоката е правилна. Европа реши, че като барон Мюнхаузен сме се хванали за косите и сами се измъкваме от блатото, в което двайсет години се самозабивахме. С две думи: според специалисти болният ще живее. Как точно? Това вече е  отделен въпрос. Защото историите с корупцията, с обществените поръчки и с останалите черни екстри в държавната биография ние много добре си ги знаем. С тях дишаме от сутрин до вечер, виждаме ги, преглъщаме ги и продължаваме напред. Вече отдавна нищо не може да ни изненада. Вероятно единственото, което определено би ни стреснало е, ако някой се изправи насреща и вземе, че каже истината. Ето такова едно уникално събитие определено би ни подействало шокиращо. Защото през последните много години преживяхме и свикнахме с всичко: стрелби, кражби, политически съчинения, невинни престъпници и виновни потърпевши, бели думи и черно съдържание, светли намерения и мрачни реализации... в живота ни имаше абсолютно всичко ненормално, деформирано и шокиращо. Стигнахме до такова презасищане с него, че го приехме за напълно естествено и свикнахме... Така, че ако днес някой случайно се изтърве мъжки да каже истината, това определено би раздрусало всекидневния ни душевен комфорт.

Изправи се вътрешният министър и каза това, което обществото говори много отдавна – къде явно, къде под сурдинка. “Съдебната система е много сраснала с престъпността и с политическите партии, които са управлявали страната през последните 20 години”. Т.е. каза нещо реално, което мнозина са преживявали на собствен гръб през последните години. Аз съм сред тези хора и заставам зад всяка своя дума. Познавам изключително честни и почтени магистрати, перфектни професионалисти. Да наблюдаваш начина, по който работят е просто удоволствие. Но това не отменя факта, че други техни колеги съсипаха стотици невинни животи и семейни съдби и бюджети единствено от лакомия и категорично забравили, че са в съдебна зала, за да раздават правосъдие, а не да правят търговия със справедливостта.

Та... изправи се министърът на вътрешните работи и формулира тази простичка истина. И веднага огорчената и обидена съдебна система проплака публично и прописа писма. Стана дума за уронен престиж, враждебни условия, стана дума за една лодка, в която всички се намираме и за воденични камъни на шията на народа. Така е. Всеки има право да се обижда. Аз само се питам как този народ двайсет години гък не пророни, че едвам я кара във враждебни условия, докато уронваха неговия престиж, докато го затормозваха и огорчаваха, докато излизаше от съдебните зали не само разочарован и измамен, но понякога напълно съсипан – морално и финансово. Не се обиди. Не написа писмо. Освен в много редки случаи – до Страсбург. Но думата ми беше за друго: колко шокиращо ни идва обявяването на истината. И колко отвратително и грешно сме свикнали нещата да се случват!

Вчера имах възможност да се натъкна на поредния пример как нищо не си е на мястото в начина ни на мислене и на поведение. А когато там има грешка, не зная как очакваме да се случват чудеса в системата. В края на краищата системата я правим ние, не някой друг и тя е това, което й задаваме. Аварирахме на магистралата и за петнайсет минути се запознахме с всички възможни екипи на различни пътни помощи. Неприятното беше в начина, по който се появяват и под предтекст, че са много загрижени, предлагаха абсолютно неясни и неконкретни цени на услугата си. От четири различни екипа, които ми изглеждаха точно като хиените, кръжащи около предполагаемия труп, нито един не каза конкретно: „Придвижването от точка А до точка В ще Ви струва толкова!”. Цената непрекъснато варираше някъде около плюс минус 100-200 лева, разлики с голям аршин, като за богати хора, каквито сме ние-българите... От първия до последния. В момента, в който излязох от сюжета с търговците на аварии, прочетох за проверката на Здравната каса, след която стана ясно, че варненски зъболекари вадили по няколко пъти един зъб, за да припечелват, описвали несъществуващи пломби, изобщо въртяли свободни съчинения за сметка на здравето на хората. Поредното изкривяване в обществото ни. Никого не го е грижа за здравето на хората. Между Хипократ и петдесет лева, няма смисъл да споменавам какъв е изборът, нали? Апартаментите трябва да са луксозни. Колите – също. А ние вече с всичко свикнахме, защото си знаем, че отношението към хората не е особено човешко.

В Плевен, например, миналата седмица изгонили от тролея незрящ човек заради кучето му водач, тъй като превозването на животни е забранено. В Германия учтиво приемат кучетата във всички заведения и им предоставят специални купи за вода, за да им е приятно и удобно, а у нас един човек, който не вижда, няма право да ползва обществено превозно средство! Възмутително е. И ние сме свикнали. За да е пълна лъжата на всякъде и във всичко, дори се оказа, че сме предоставили фалшиви данни на Евростат!

Министърът на здравеопазването в четвъртък уведоми депутатите, че страната ни е дала неверни данни за броя на леглата в болниците за рехабилитация. Докато тя обясняваше това, аз имах друг подобен разговор в ДНСК. Един чиновник пламенно ме убеждаваше, че винаги, когато комисия отиде на проверка на незаконен строеж, там задължително не се работи, няма никой и естествено това се вписва в протокола. Странното е, че след пет такива протокола, в които строежът е завинаги замрял, той се оказва напълно изграден, с разрешение за ползване и дори разпродаден. Как става това? Чиновникът невинно недоумяваше.

Ето това е лъжата на цялото ни общество. Този, който трябва да контролира, звънва едно предупредително телефонче на онзи, който върши нередности и трябва да бъде контролиран... и всичко е наред. Виновните са чисти като кристал. Нередностите продължават. А ние се скъсваме да говорим красиви и увлекателни думи, които нямат абсолютно никаква връзка с действителността.

Ако не държах толкова много на държавата, в която живея, вероятно бих я нарекла шизофренична. Само че държа. Боли ме за нея и няма да спра да казвам онова, което виждам наоколо. В такава лъжа просто не може и не бива да се живее. А още по-страшно: ние сме я  превърнали в нещо съвсем естествено. Толкова естествено, че дори мащабите не ни правят впечатление. Пример? Незаконните постройки на „Слънчев бряг” се оказаха 750! Не-за-кон-ни! Не една. Не две. Седемстотин и петдесет. Какво повече да кажа? В германските железници за няколко повредени климатици гръмна невероятен скандал, с обезщетения, извинения и спиране от експлоатация. А у нас не зная какво трябва да се случи, за да спрем всички да се лъжем и да съсипваме живота си? Примерно някоя незаконна постройка да се срути върху държавата.

Впрочем, ако имаше такъв вариант, вероятно щяхме да изпълзим изплашени изпод руините и, загубили всичко останало, щяхме да осъзнаем, че сме спечелили най-важното: живота. Животът, който трябва да бъде живян по съвсем различен от нашия начин: с усмивка, с истина и достойнство.

А това е единствено въпрос на отношение и на нагласа. Когато зъболекарят се старае да помогне на пациента, когато екипът на пътна помощ не мисли как да ти съдере кожата, а просто върши услуга и иска за нея адекватно заплащане, когато чиновникът не помага на нарушителя, а го контролира, когато на есен, след като туристическият сезон е приключил, онези 750 незаконни обекта бъдат съборени. Това ще разбие царството на лъжата, в която живеем вече двайсет години и ще ни припомни основното: когато истински искаш нещата да се случват, търсиш начин, в противен случай – намираш причина.

А ние пропиляваме целия си живот, говорейки единствено за причините.