Филмът е следният. Още в първия кадър се вижда скалист бряг. Вълните сърдито се надигат и сякаш се мъчат да разбият камъните. Непристъпно място.

Изобщо на кого му хрумна идеята, че не трябва да се опъват палатки на Тюленово?

Но дайте да караме поред.

Филмът е следният. Още в първия кадър се вижда скалист бряг. Вълните сърдито се надигат и сякаш се мъчат да разбият камъните. Непристъпно място. Дори страшно. От някъде се появява весела компания – с кърпи на главите, с раници и един от онези погледи: „Ние сме деца на природата”. Започват да си правят лагер имено до този непристъпен бряг. Палатките никнат като малки цветни гнезда. Зрителят, докато наблюдава действията им, изведнъж открива пълното съответствие между действията им и самата природа наоколо. Тогава се появяват лошите герои. Идват с джип, на който пише Полиция. Иначе са любезни, доколкото това може да се открие в една проскърцваща кубинка. Те много добре разбирали положението и сами смятали забраната да не се опъват палатки за глупава, но такава им била работата. Имало и глоба.

Децата на природата са смазани. Сега трябва да отидат на място, пригодено за къмпингуване. С вода, ток и общи тоалетни, където на пирон са забити парчета от стари вестници „Демокрация” за бърсане. Но зрителят няма време да стигне до тази изобразителност. Следващият кадър му показва химическа тоалетна именно до този див, страшен бряг. Тя толкова неестествено се връзва с пейзажа, че прилича на инсталация на гениален модернист, който в пристъп на напън е изцвъкал от въображението си тази творба.

Обичам Вим Вендърс. Но няма да го сравнявам с Тюленово, защото ще загуби. По-скоро го викам сега на помощ, за да си дам обяснение за една сбъркана логика. В „Париж, щата Тексас” още с първия кадър Вендърс ни показва един странен мъж, който върви в пустош. На лицето му има изписана лудост, която е преминала през всичките си фази. За всичките години – почти двайсет, – през които съм посещавал вечно развълнувания скалист бряг, съм го правил с нагласата, че той може да ме откъсне и спаси от лудостта на града, ежедневието и вечното блъскане на хората един в друг. През това време никой не е дошъл да ми направи забележка защо спя на скалите, къде си опъвам палатката и кой вестник чета, докато размишлявам за естествените процеси в природата. Гмуркал съм се, скачал съм от скалите във водата, палел съм огън, мечтал съм и съм плакал за изгубената следа на природата в мен. Но винаги съм я намирал. В Тюленово.

Някак неусетно се появиха хотелите. Вълната удари цялото ни Черноморие. Този проблем почти спря да ме вълнува, защото скалистият бряг винаги е отблъсквал алчността. Тук представата за рай минава с пропуск на дивата поезия и едно смело откровение, което е екстракт от продължителното разбиване на вълните в брега. Но понеже сега е криза и хотелите околовръст навярно функционират на празни обороти, някой се е сетил, че би могъл да натика спелеолози, катерачи, гмуркачи, страстни и диви любители на огъня край морето и палатката – в хотели с климатик, бяла напарфюмирана тоалетна хартия и room-service. И какво е обяснението: замърсявала се природата, ставали инциденти, брегът бил резерват... Всичко е едно голямо Ала-Бала. И за децата е ясно, че не може четири десетилетия Тюленово да е било притегателен център за истинските любители на природата и изведнъж някой да ги принуди да се будят с обаждане от рецепцията, а не от изгрева на слънцето.

Ако продължавате да гледате все същия филм, бъдете сигурни, че някъде на това място той вече се е превърнал в комедия. Със строителството на хотели са нарушени куп забрани. Алчността превърна природата в лека жена, която за десет лева на легло си показва прелестите от терасата. Да не говорим за липса на пречиствателни станции и „красотата” на бетоновата гмеж. Дори любителите на този спорт, наречен курортен туризъм, вече се задушават и бягат далеч.  

От тук нататък сценарият е ясен. Ние си го знаем. Чужденците ни се чудят, но ние следваме логиката на Мутрите. Това определение е станало нарицателно за безочие, наглост и простотия. Не е задължително да си представяте един сантим чело, дебел врат, черен мерцедес и прочее. Мутра – това е начин на мислене, вид логика. Ако искаш да си богат и естествено да имаш власт в България, заставаш пред огледалото и правиш... Мутра. Ставаш ограничен, елементарен, зъл и алчен. Искаш да изкараш пари от всичко. Но понеже не става вече по онзи степен начин – с бухалка и юмруци, издаваш забрани и пращаш полицаите да се обясняват сконфузено, докато изричат закани за сто лева глоба за опъната палатка.  

Вим Вендърс е истински поет в киното. С образите си той вкара в представите ми чувство за свобода и чувство за хармония. В книгата му „Логиката на образите” намерих онези идеи, до които съм се докосвал и обогатявал след като гледах „Криле на Желанието”, „Париж, щата Тексас”, „Хотел за милион долара”...

Сценарият, който са подготвили онези, които са издали забраната за опъване на палатки в Тюленово, биха могли да изкарат повече пари ако лицата им (мутрите им) заиграят във филм на Вендърс. Аз ги виждам как с удоволствие влизат в химическа тоалетна край скалистия бряг, а двойка делфини се подават от водата и започват да им се смеят.

Но нека докараме филма докрай.

След като джипът с надпис Полиция заложи заканите си като мини, че ще глобява наред палаткаджиите, започнаха да се появяват коли, върху чиито покриви бяха опънати палатки. Така е, никой не може да ти забрани да си опънеш къщичката от плат върху частна собственост. По нишката на тази логика тръгнаха и Децата на природата. Те отидоха при кметицата на Тюленова – умна, прозорлива и истинска коренячка. Тя вече бе вдигнала ръце от нескопосания начин да натикаш този тип население по хотелите, като уж мислиш за тяхното здраве и екологията. И за да избяга от логиката на мутрите, тя им разреши да направят своя лагер в нейния имот, който се намира накрая на селото. Вечерта палатките бяха там бяха дузина, на следващата се удвоиха. Имаше огън, песни, а и морето сякаш се поуспокои.

Почти съм сигурен, че този филм ще продължи. Докато вирее алчността и безумието собствено производство, изкривената логика ще продължава да прилича на кука, на която за стръв ще виси нашата беззащитност. Разбира се сега намерихме вратичка и успяхме да надхитрим буквата в гениалната забрана да не лагеруваме на този бряг. Но утре ще се появят еколози на изкуствено дишане, чиято заинтересованост е зависима от кранчето до Мутрата и ще кажат, че и в частен имот не могат да се опъват палатки, защото се пречи на естествения път на таралежите...

Оставям историята с отворен край, защото се сетих един виц и ще го разкажа на Вим Вендърс. Шерлок Холмс и Доктор Уотсън отишли да лагеруват в Тюленово. Опънали си палатката, запалили огън и така. По едно време Детективът се обърнал към помощника си: „Уотсън, какво Ви говорят звездите над нас?” След кратък размисъл, за да е сигурен, че е напипал и той тънката следователска мисъл, Уотсън отвърнал: „Звездите показват, че утре времето ще е прекрасно”. „Не, Уотсън – срязал го Шерлок Хомс. – Звездите над нас на мен ми говорят, че са ни откраднали палатката”.