Дали не беше по-добре да се задушите от клаустрофобична пръдня или да се скъсат ансансьорните въжета. И тогава Бог да ви спасява, ако има желание. Защото друг, дори и да иска - не може. Всъщност най-библейски би било да се скапе спирачният механизъм и 40 години да пътувате нагоре-надолу, докато не се уморите от собствените си миризми. Щяхте да се превърнете в легендарна притча, а не в антигерои на робска народна приказка. С вас е невъзможно да се прави държава, възможен е само вилаетът. На вас не са ви нужни закони, а чорбаджийско-феодално право. Не ви трябва и пенсионен фонд, а мавзолей на изполичарството. В който да идвам всеки ден, да се страхувам, да се насирам, още повече да се страхувам и така - докато съвсем не превъртя.

Имало тези дни едни роби, които работели в шивашки цех в българския Юг. Ангарията била официално забранена преди повече от век и половина, но те продължавали да имат същите права и да нямат трудови договори, както преди султанът да издаде Хатихумаюна. Един ден на робите случайно им попаднал актуален календар и те научили, че годината вече е 2010-та. Престрашили се повече да не бъдат роби, а да станат храбри шивачи. Оплакали се, че работодателят феодал не ги осигурява и Великата порта изпратила проверка. На крака им пристигнало понятието за държава, но робите се уплашили какво са направили. И когато феодалът им заповядал да се скрият в товарния асансьор, за да не ги проверява проверката – не мислили много-много. Там прекарали няколко часа, през които единствените им притеснения били някой да не е обядвал със семейство Бобови. Когато понятието „държава” най-накрая ги измъкнало от кабината – робите се разбягали уплашено в кислорода, за да се скрият от мечтата, че могат да станат храбри шивачи. Но най-вече, за да не създават проблеми - първо на феодала, после и на себе си.

Чак ме е срам да разказвам тази българска народна приказка. Неудобно ми е да живея на една територия с хора, които са на половин историческа крачка от биенето с камшик. И ако зависи от мен , бих им помогнал да я направят. Защото те просто не заслужават друго по-модерно отношение. Не може в десетата година на XXI век да се влиза доброволно в европейски асансьор, така както се влиза в кауша през 1832 г. Казвам ви, че наистина сериозно ме е страх от тези хора, тъй като с удоволствие биха реставрирали Османската империя. Те са по-морално остарели дори от афганистански и пакистански бежанци, размесени с пъпеши в хладилен камион. Нелегалните емигранти поне бягат от нещо, което не намират за хубаво, докато робите се крият от собствените си права. Затова, ако някой започне да ги налага с камшик, направен от най-дебелото асансьорно въже – въобще няма и да помисля да го спирам. Въобще няма да проявя журналистически интерес и професионална етика да изслушам тяхната версия. Отсега знам какво ще ми кажат – ще се оплакват „В каква държава живеем”. В робска държава живеем, след като самите роби не искат да заживеят в друга.

Сякаш са две Българии – в първата програмисти правят антикорпоративен бунт, защото не им пускат климатиците в офиса. Няколко месеца по-късно във втората се товарят в асансьора, за да си гарантират мизерията и занапред. Едната България е ненужна и опасна като сифилис. И да бъде бита на голо, е най-лекото й наказание. По-полезно би било да се затрие завинаги, защото в нейно присъствие не можем да говорим нормално даже за пенсионна реформа и да планираме старостта си.

Асансьорно робство на българския Юг е много повече от обикновени трудово-правни взаимоотношения. То е манталитет и народопсихология, които и екскурзоводът Мойсей не може да затрие с 40-годишна пустинна разходка. Свободният ход по тези земи вече наближава 140 години, но има достатъчно роби, които се спъват и бавят. Не можем нито да ги чакаме, нито да ги търпим повече. Можем само да им пожелаем „Лек и експресен път” към дъното на асансьорната шахта.